Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: kusatakle4ka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13685

Онлайн са:
Анонимни: 37
ХуЛитери: 1
Всичко: 38

Онлайн сега:
:: Gabriel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2017 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
20 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПътешествията са за самотници 7
раздел: Романи
автор: serafim

Стоях пред прозореца сутринта и мислех колко много дъжд се изваля. Беше спряло да вали. Навън беше мрачно и мокро. Навсякъде бе кално. Небето - цялото в сиви облаци, - бе увиснало над къщите.
От комините излизаше сив пушек,който се разнасяше над покривите и сетне се изгубваше към облаците. Лаеха кучета. Отнякъде пропяваше петел. От време на време фигурата на някоя прегърбена старица прекосяваше улицата и изчезваше надолу по селския път. Беше студено навън. Бях запалил радиатора в стаята и бях приготвил кафе. Сия още спеше. Беше ми малко странно,че очаквах тук,в дома си,някой да се събуди. Живеех от толкова време сам. Бях свикнал да си лягам сам в дом,в който никой не живееше,освен мене,и да ставам сам. А сега някой друг спеше на горния етаж и аз очаквах той да се събуди. Бях му приготвил кафе и се канех да го попитам как е спал. Някой близък,когото очаквах. Едно бе просто да очакваш някой,а друго - близък човек, и наистина да се интересуваш от това как е минала нощта му. И да очакваш той да се събуди ,за да го попиташ. Странно бе всичко това. Странно бе,че чувствах Сия като част от дома си,след като я познавах от толкова скоро. Странно бе,че след толкова години отново очаквах някой да се събуди.
Тя се появи малко след като си изпих кафето. Беше си сложила други дрехи. Онова,което ме порази във вида и,бе разпуснатата по раменете и коса. За първи път я виждах без кърпата на главата. И това именно ме бе поразило. Косата и - гъста и къдрава, - и придаваше съвсем друг вид. Като че ли откриваше по нов начин лицето и. Всичко в него изглеждаше различно.Сякаш за първи път виждах това лице. Под гъстите кичури то бе тясно и издължено. Имаше високо чело,тъжни и замислени очи. Носът бе прегърбен над тънки устни и заострена брадичка. Слаби бръчици прорязваха на места кожата и и това,заедно с тъжните очи,я правеше да изглежда някак по възрастна и уморена. Но в същото време и придаваше нежност и някаква особена поетичност,които оживяваха лицето и и го правеха младо и жизнено,въпреки умората и тъжната замисленост на тихите и очи. Не можех да определя,гледайки я така,дали беше красива,според общоприетите представи за женска красота,но видът и определено ме плени,с нещо,което сякаш не можеше да сe впише в тези представи.
Тя каза: "Добро утро!" и ми се усмихна.
Отвърнах на поздрава и и я поканих да седне,след което и предложих кафе. Тя прие кафето. Сложи си малко от захарта и го разбърка. После отпи. Попитах я как е минала нощта и. Каза ми,че е спала много добре и сега се чувства съвсем отпочинала. Наистина изглеждаше така. Предложих и да закусим. Попита ме кога е погребението. Отговорих и,че е в десет,а сега е осем и половина, и имаме достатъчно време да закусим. Тя се съгласи. Изядохме по две филии с маргарин и сладко,и пихме още кафе. Топлихме се до радиатора. Гледахме през прозореца навън как денят просветляваше. За първи път от много дни насам,небето стана светло. По улиците се появяваха все повече човешки фигури и се суетяха насам-натам. Кучетата продължаваха да лаят. Денят щеше да бъде ясен,но мразовит.
В десет без петнайсет си облякохме якетата и тръгнахме за дома на баба Златка. Навън наистина бе много студено. Мразовитият въздух недружелюбно ни посрещна и пощипа лицата ни със студените си пръсти. Загърнахме се в якетата си и забързахме надолу по улицата.
В дома на баба Златка вече се бяха събрали близките и,но имаше и много други хора,които не познавах. Те стояха по стаите и тихо разговаряха. Други бяха заети с извършване на последните приготовления около погребението. Някои от възрастните жени,най-близки дружки на починалата,бяха насядали около ковчега и и подсмърчаха в шепите си. Миришеше на тамян и на изгорели свещи. И на още нещо,което не можех да определя,но което най-вероятно бе миризмата от мъртвото тяло на починалата. Тя лежеше в обикновен дървен ковчег,със скръстени отпред ръце,покрита с много цветя,а на гърдите и бе поставен малък дървен кръст. Изглеждаше спокойна и чиста в смъртта си.
Приближих се до ковчега и докоснах с опакото на дланта си челото и,като леко я погалих. Беше ледено-студена. Изведнъж ми стана много мъчно и заплаках. Поиска ми се да подържа за малко ръката и. Докоснах сплетените и в едно ръце. Нима просто си отиваше така?... Нима просто бе живяла и обичала,за да си отиде така оттук? Нима това бе всичко?...Не можех да удържа сълзите си. Спомних си за баща ми. Как бе живял,без да разбере. Спомних си как понякога се впускаше бурно в игрите ни,което бе толкова нетипично за него... Как лудуваше с нас... Сякаш в играта искаше да познае силата на живота... Спомних си как неутешимо плаках на гроба му,именно защото не бе успял да опознае тази сила и да и се отдаде... А къде ли беше сега?... Татко!... Защо те обичах толкова в този момент,а не бях те обичал така преди?!...
Ридаех до ковчега на старата,без да мога да удържа сълзите. Сия се бе приближила откъм гърба ми и ме бе хванала за лакътя. Бе ми прошепнала нещо успокоително. Усещах учестеното и дишане. Може би и тя се бе разплакала. Чувствах я толкова б л и з о сега!...
Отстъпих встрани,като се стараех да се успокоя. Сия отиде до ковчега и коленичи пред него,като сведе глава. Беше сложила пак кърпата на главата си. Остана така няколко минути. Изглеждаше сякаш се моли. Когато се изправи,се наведе над мъртвата и я целуна по челото. После се обърна и дойде при мен. Бях застанал встрани,до вратата. Очите и бяха силно зачервени. Прииска ми се нещо да и кажа. Не точно,за да я успокоя,но просто нещо да и кажа. Вместо това хванах ръката и и я стиснах. Тя ми отвърна като стисна моята. Останахме така дълго време.
После дойде свещеника. Беше възрастен,с оредяла,сивкава брада,и дълги коси,разстилащи се по раменете. Когато влезе в стаята,Сия пусна ръката ми и се приближи до него. Направи нещо като малък поклон и наведе главата си. Той помаха с ръка над нея и тя му я целуна. После и каза нещо тихо на ухото и тя отстъпи. Никой друг от присъстващите в стаята не стори същото. .
Свещеникът извърши службата си,след което завиха тялото и го изнесоха,при всеобщия плач на старите жени,приятелки на починалата. Положиха го в малка каручка,дърпана от магаре. Свещеникът застана начело на процесията,а всички останали тръгнахме след каручката. Ние със Сия вървяхме най-отзад и почти не разговаряхме. Тя пак бе свалила кърпата си. Но когато влязохме в църквата,я сложи отново. Свещеникът отслужи останалата част от опелото,след което каза няколко думи за починалата и за задгробната и участ. После призова присъстващите да си вземат последно сбогом с баба Златка. Отново минахме всички и се простихме със старата.
На гробищата,както и из целия път,беше много кално. Но поне не валеше. Краката ни обаче станаха целите в кал. Изцапахме си и крачолите на панталоните. Беше все тъй много студено. Небето отново бе помътняло. Бе започнало да духа и ние зъзнехме из целия път,следвайки процесията.
На гробищата свещеникът каза още няколко молитви,след което спуснаха ковчега в прясно изкопания гроб. Старите жени отново се разридаха,а баба Мара,която бе дошла да ме извести за смъртта на починалата, дори се опита да попречи на гробарите да спуснат тялото. Накрая всичко приключи и заровиха гроба. Мнозина си бяха тръгнали още преди това да стане. Ние със Сия останахме до края. Мълчаливо изправени един до друг,с натежали сърца,гледахме как гробарите хвърлят и последните буци пръст. После ни поканиха да отидем в ресторанта. Погледнах въпросително Сия и тя ми кимна. По обратния път продължихме да зъзнем. Почти не си усещах краката.
В ресторанта бяха напалили печката и беше доста топло. Почти целият ресторант бе пълен. Съблякохме се и седнахме на една от масите. Бяхме се уморили и сега с облекчение се отпуснахме върху столовете си. Донесоха ни салата от домати и краставици. Сипаха ни ракия. Пийнахме малко и си изядохме салатите. Ракията беше домашна и доста силна. Сгря ни хубаво и зачервихме бузите. Особено Сия,която стана червена цялата. После ни поднесоха кюфтета с бобена салата. Кюфтетата бяха още топли и много вкусни. Изпихме и по чаша червено вино - също домашно. Сия съвсем почервеня. Накрая ядохме жито. За малко да забравим,че сме на погребение.
По обратния път към дома ни се струваше,че е съвсем топло. Но когато се прибрахме,усетихме студа в отдавна неотопляваната къща. Побързах да включа радиатора. Предложих на Сия да запалим по цигара. Бях купил цигари от ресторанта. Тя охотно се съгласи. Каза,че сега точно от това имала нужда. Приготвих и кафе. Седнахме на масата и запалихме. Запушихме мълчаливо. Отпивахме от кафетата си и предъвквахме в себе си впечатленията от изминалите часове.
- Невероятно е да видиш мъртъв някой,когото преди това си виждал жив - каза замислено тя.
- Да - казах и дръпнах от цигарата си. - Толкова е странно.
- При това човек,когото си познавал и обичал...
- Да...
Замълчахме.
- Къде ли е тя сега? - неочаквано попита тя и ме погледна с някакво странно пламъче в очите. - Не би могъл да приемеш,че просто си е отишла,нали?
- Приемам го,както си е,Сия - казах, - тя умря и ние я погребахме.
Тя ме погледна изпитателно в очите,сякаш се опитваше да се убеди,че не мисля това,което казвам.
- Наистина ли смяташ така?
- А какво друго да смятам? Смъртта слага край на всичко. Видял съм толкова много смърти...
- Да,слага край - каза тя и загаси цигарата си, - но... нали всичко е безкрайно!... Небето,звездите,планетите... - нима те имат край?... Нима те умират?... Защо тогава човекът умира?...
- Не зная... Това просто е така. И ние го знаем. Човекът умира,Сия! Това е неговата съдба...
- Но,ако аз те обичам,нима мога да умра?! Нима любовта не е вечност?! Как може любовта да има край?! Как може вечността да умре?!...
Погледнах я замислено и нищо не казах. Загасих цигарата си и си допих кафето.
- Знаеш ли,че любовта крепи и небето,и звездите,и планетите? И те никога не умират! Защото любовта е безсмъртна,Марине! И ако не беше така,защо тогава живеем?!...
- Боя се,че не знаем защо.
- А и не се опитваме да разберем....
Замълчахме отново. Навън силно бе притъмняло. В стаята бе станало доста топло. Сия отново се бе зачервила. Стояхме един срещу друг в топлата стая и мълчахме.
- Не мога да приема смъртта - каза тя след малко. - Зная,че тя отнема живота,но не мога да я приема като край. Нелепа е мисълта,че човек може просто да изчезне,след като е живял. Нелепа е мисълта,че всички негови мисли,усещания,открития - всички впечатления от света, могат просто да изчезнат,след като човекът е вложил толкова усилия и вдъхновение,за да ги постигне!
- Така е - казах аз и я погледнах мило. - Но... какво можем да направим?
- Не зная... Зная само едно: не искам да умра! Още повече,след като съм срещала смъртта ... Искам да открия тайната на живота. И да се преборя със смъртта. За какво друго си заслужава да живея?!... Някои живеят заради децата си. Намират смисъла в това да имат семейство. Но,ако семейството ти умре,тогава в какво е бил смисъла?!... Ето,затова и тръгнах на това пътешествие. Тръгнах,за да открия тайната на живота. И днес видях,че живота е много дълбока тайна. Защото именно смъртта го прави такъв. Именно смъртта го прави тайна. И ако пътешествията не бяха за самотници,бих те поканила да ме последваш. Защото усещам някак си,че и ти търсиш да откриеш тайната. Не зная. Може и да греша. Но... когато днес ме стисна за ръката в къщата,те усетих толкова б л и з о!... Човек понякога има истинска нужда от т а к а в а топлина,дори и да е избрал да пътешества сам из света!...


Публикувано от alfa_c на 06.12.2009 @ 18:34:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   serafim

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лазарица
автор: esperanca
131 четения | оценка няма

показвания 75846
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Пътешествията са за самотници 7" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пътешествията са за самотници 7
от esennolisto на 06.12.2009 @ 18:45:31
(Профил | Изпрати бележка)
Развълнува ме!
Аз смятам, че любовта е вечна!
Благодаря за четивото!