автор: HariMarSui

Самото то не знаеше от къде го довя вятърът до този храст. Беше едно малко семенце. Пусна коренчета, стъбло, листенца.
- Хубав е животът- мислеше си растението и листенцата му потрепваха радостно.
- Да имаше поне капка водица. Толкова е горещо днес.
В този миг капна капката.
- От къде ли дойде тази капка? Очудено, растението се заоглежда. Точно над него, на храста беше кацнала птичка.
- Ей, ти май плачеш, а? Защо си тъжно, птиче? Нали казват, че птиците са щастливи?
- Тъгувам за рожбата си. Тя замина далеч. Бях с наранено крило и не отлетях с ятото.
- Какво толкова? Другият път ще отлетиш- каза растението и кимна разбиращо.
Птичката се съживи, даже изчурулика.
- А ти, знаеш ли колко красиво цвете си?
- Аз съм цвете ли, казваш?
- Да, да. И то много красиво цвете. Ти си красива маргаритка.
- О, наистина ли?- каза растението и цялото затрептя. - Толкова съм жадно. Ще загина без вода.
- Ще ти помогна. Няма да загинеш.
Птичката отлетя. Отиваше, връщаше се и в човката си му носеше вода.
Мина време. Листенцата на маргаритката започнаха да се ронят. Когато паднеше листенце тя си казваше: - Ще дойде ли птичето? Няма ли да дойде?
Искаше птичката да долети. И тя долиташе. Падаше листенце и пак се питаше- Обича ли ме? Не ме ли обича?
Видеше ли, че птичката лети към нея, успокоена си казваше: - Обича ме. Разбира се, че ме обича... Обича ме.