автор: Remembrance

- Покорно благодаря - прошепна той, докато отпускаше главата си отново в пясъка. Глътката вода му дойде твърде навреме - броени часове преди да забрави защо съществува на тази земя.
Тя поседна до него и самата отпи.
- Жаждата ви е повалила съвсем наблизо до оазиса - каза тя почти твърдо, почти без чувства.
Той кимна неуверено.
- Така и предполагах.
- Дълго пътувахте или загубихте запасите си?
- Всъщност бях ограбен.
Тя повдигна вежди.
- Ограбиха водата ви в пустинята? Колко низко. Не се случва често такова падение.
- О, не знаете всъщност колко често се случва вече.
- Нима не ви е за първи път?
Той поклати изтощено глава.
- Няма значение. Вие ме спасихте.
- Не го и споменавайте. Бях съвсем наблизо.
- Бих искал да стигна до оазиса, а след това няма въобще да ви притеснявам. Опасявам се обаче, че силата ми в нозете е напълно изтляла.
- А аз се чудя откъде даже намирате сили да говорите - добави тя.
Той измъчено се усмихна.
- Ще доведа камила. През това време вие не мърдайте. Ето ви водата ми.
След това тя свали дългия си шал и зави лицето му, за да не го напича слънцето. Само петнайсетина минути й бяха необходими за да се върне с животното, да му помогне да се качи и да тръгнат към шатрите.
- Ще ви се отблагодаря, няма да забравя този жест.
Тя изшътка.
- Събирайте си силите, не мислете за мен. Аз просто бях наблизо.
Той се отпусна върху гърбиците.

***

- Погледни ме... Погледни ме! - повтори той, като повдигна брадичката й. - Кажи ми, какво виждаш?
Гласът му беше отчаян, почти непознат.
Тя мълчаливо примигна, а очите й се вторачиха с копнеж в неговите.
Той извика, почти със сила я отблъсна от себе си и излезе от шатрата. Чу го да рита случайни предмети. Изчака прилива на отчаянието му и тогава излезе. Беше паднал на колене, ровейки в пясъка около себе си.
- Кажи ми, слънчева, кажи ми... В какво се е скрил живота ми, та не мога да го открия?
Тя отиде пред него, коленичи също и хвана ръцете му.
- Пустинята те доведе. Питай нея.
- Има ли нещо по-нежно от теб и по-объркано от мен на този свят? - едва преглътна дъха си той. - Днешният ден ми горчи ужасно, а твоят мед принадлежи на цялата вселена.
Тя седна плътно пред него и обви ръцете му около себе си.
- Не бързай - едва промълви тя, преди той да зарови лице в косите й - не бързай да бягаш от нея. Пустинята говори на децата си и вярвам, че ще те осени с мъдрост.
- Ти не разбираш, съкровена. Тя вече ми каза всичко.
Тя извърна лицето си към него.
- Какво ти каза?
- Че трябва да те заведа при океана. Ти трябва да си свободна.
- Аз? От какво?
- От нея, от пустинята.
- Та аз съм нейно дете!
- Тя вече не желае да си тук.
Очите й объркано се спуснаха по дюните.
- Тук съм родена... Защо не ме желае?
- В това е моето отчаяние. Ако променя всичко, което е сега, това означава да те загубя.
- Не, ако последваш гласа й, ще откриеш себе си.
- И ще загубя теб! Не разбираш ли? Не виждаш ли? Не чуваш ли? Това ще е краят!
Тя го прегърна и се вкопчи в раменете му.
- Това не е краят. Това е завръщането ти.
- А ти? А ти??
- Аз намерих теб в пустинята.
Усмивката й го обезоръжи.

***

- Копнежът те е изрисувал до неузнаваемост, момичето ми - усмихна се мило той на входа на шатрата.
Тя изтърва безброй подробности от ръцете си и се втурна да го посрещне. Той я притисна до себе си, а тя се скри в аромата на шията му.
- Чакай, чакай да те огледам - притегли лицето й в шепите си. - Милата ми пясъчна снежинка. Липсваше ми, слънчева моя сладост. Дълго ли ме нямаше?
Тя поклати глава и го целуна леко по устните.
- Готова съм - само каза тя. - Приготвих всичко.
- А аз събрах всичко, което трябва да се знае за пътя до океана.
- Далече ли е?
- О, не, само половин живот.
Тя се засмя.
- Достатъчно е...
Той я стисна силно.


Eric Benet, My Prayer