автор: regulus

Недей на врата ми тежа, че сърцето ми меко е.
Зад погледа стегнат е плитко в очите ми влагата.
А батко ти вече с конете до портата чака ме.
В горите по тъмно събират се тайно заклетите.
На празника днес отидете с децата до църквата
и свещ запалете та Бог да подкрепя ръцете ни,
и вас да опази, останали скрити по къщите
из празни села без мъже, за копита заслушани.
Как малка си още, а често за тебе мечтаех си
пред мен да израснеш и сладост да носиш в душата ми,
децата ти дребни да радват сърцето ми старческо,
и твоята длан да закрие последно очите ми...
Но Тавор е Странджа! И днес ни поглъщат горите й,
в ума ни е друго и сърпове вече оставихме.
Прозират отвътре в очите ни образи светещи
и няма следа от предишните сгърбени селяни.
Че седмици вече на запад се борят, надяват се
на скромната помощ, която се ражда в ръцете ни.
Отиваме! Нека простят ни нежънати нивите,
че няма живот, ако бъдем проклети от брата си!..
Помагай на майка си - ти си голямата в къщата,
на малките казвай това, на което научих те.
Дори да ни няма - припомняй ни в стари истории,
зови ни по име - и пак ще се върнем с децата ти...
Недей на врата ми тежа, че сърцето ми меко е.
Зад погледа сетен в очите ми плитко е влагата.
Но Тавор е Странджа! Живота си кротък оставихме,
в ума ни е друго и днес ни поглъщат горите й.