автор: InsideOut

(Как искам да потанцуваме заедно...)

- Кажи ми нещо, моля те.
- НЕЩО (с очи).
- Защо мълчиш?!
- (Е как ще да мълча, КРЕЩЯ)
- Добре ли си?!
- (Да! Ето виж, мога да стана и да ида до прозореца ти без да залитам и да покажа сълзите си на баира отсреща.)
- Какво има сега, аз ли направих нещо?!
- (Не, нищо и затова се оплаквам на баира. Абе не е сушево лято. Зеленото отсреща (уж за мое успокоение), какво се е разлочило?! Аааааааааа....пищи ми радара, навлизаш! Секунда преди да сложиш ръка на рамото ми се набивам, сгъвам, примачквам преди да разгъна надиплената лакардия на натъпканата в гърлото ми неизказаност. Ръката ти...Цвърчааа...оплътнението ми се изметна. Тенджересто ми е, и какво налягане! (И ти се сети кога да намаляш котлона на 1) Ей сега ще си лепна кожата на тавана, ейййй сегичка, стой!)
- Не ми е добре така. Ще кажеш ли нещо?!
- (Боууужееее, че аз не съм спряла да бърборя! Като една индийка от класическа сага съм се развъртяла - танци, чупки, очи, миманс...петите ми говорят, прасците, бедра, корем, гърдите, раменете хеле!)
- Кажи!
- Казвам. Искам да си тръгна.
- Еееееееее... Защооооооооо????????
- (Оххх... Не смей да ме прегръщаш! Сега реши да ме погледнеш в очите?! Баш сега?!?!?)
- Ако искаш да излезем някъде? Или изобщо не ме искаш край теб?!
- (Добре, гледай. Хайде! А... мълчиш. Защо мълчиш? Ще кажеш ли нещо?!
Аааааа...искаш да потанцуваме - аржентинско танго.)
Танцуваме. Извивката на шията ти е струна за лъка на устните ми. Настройвам те. Прешлените на гърба ти - клавиши. Акордирам те. Метронома на сърцето ти - безпогрешен. Задвижвам го.
Тялото ти - моят перфектен инструмент.
Така е добре. Обожавам вокалните ти импровизации! Можеш! Всякак можеш. Безмълвната ни заедност е виртуозност.
Най-чувствената музика за двама. Видя ли, че няма нужда от ноти?