автор: nickyqouo

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА


Небето бе оловно сиво. На запад облаците бяха раздирани от светкавици. Първите капки дъжд закапаха огромни и тежки! Въздухът бе неподвижен, задушен. Затишие преди бурята! По пътя на запад се движеше колона.
В челото и яздеха четири същества. Двама представители на демонския народ стиснали с четирипръстите си ръце юздите на едри коне. Краката им бяха мускулести но не достигаха до стремената. Стремяха се да управляват животните само с притискане на ребрата. Дрехите им бяха разнородна смесица, носеха плетени ризници и тежки бойни брадви затъкнати отстрани на седлата. Единият бе преметнал торба от хубава кожа на рамо. Следваха ги двама представители на човешкия род. Единият бе съвсем млад, розовобузест със светло лице почти дете. На пояса му висеше огромен меч, широк, дълъг и с ръждиви петна тук там. Младежът не спираше да говори независимо от факта, че устата му почти постоянно бе заета с диви круши и кисели ябълки. Спътникът му го слушаше разсеяно и отговаряше рядко но това явно никак не притесняваше младежа. Спътникът му седеше напрегнато върху седлото на едър сив кон. Личеше, че няма опит в ездата. Сякаш се подпираше нарочно в предния край на седлото за да поеме част от тежестта на тялото върху ръцете си. Правеше гримаси които издаваха, че ездата не му е по вкуса и не е роден върху седло. Личеше също така и, че е висок и тялото му е мускулесто. Светлото лице (с няколко лунички), бе обрамчено от права руса коса спускаща се до долната челюст. На тила косата опираше в яката на ризата. Колкото и странно да изглеждаха неговите спътници, той ги надминаваше по странност. Облеклото му бе истински уникално в сравнение с облеклото на който и да било друг на този свят. Неоспорим факт бе, че той носи единствения чифт джинси “Ливайс” на тази планета, като същото важеше и за тежките обувки “Дакщайн” – стари но много здрави и сигурни. Върху странното си облекло бе намъкнал плетена ризница стигаща почти до средата на бедрата. Бе сериозно въоръжен! Над раменете му стърчаха дръжките на два меча, друг се поклащаше на бедрото му. Много сериозен на вид нож висеше в кания окачена на колана. Дясната му ръка намести кожения ремък впил се в хълбока и след това докосна лицето. Едноседмична брада покриваше челюстите. Дясното око на мъжа бе синьо, лявото бе изкуствено и изумрудено зелено. Пръстите на ръката докосваха части от лицето, пресни зараснали рани оставили тънки като нишки белези и клепача на лявото око, спуснат и покрил за миг искрящия зелен цвят.
-Как мислиш, дали Алва ще ме хареса след някое време? – Розовобузестият младеж който се казваше Закари но обикновено го наричаха просто Зак, го изтръгна от мислите му. Мъжът с различните очи изви глава и го погледна, устните му се извиха в неудържима усмивка.
-Тези киселици освен, че са разбъркали червата сигурно са разбъркали и мозъка ти, а Зак? Ха-ха-ха! – смяха се дълго под усилващия се дъжд. Младият мъж с различните очи се казваше Мортир Никронакс и не бе родом от този свят но сякаш бе роден за него! Небето бе гневно и надвиснало!


Дълго се смяха! Бяха мокри до кости но не им пукаше! Зад тях се точеше дълга колона от демони пешаци изглеждащи странно с камарите хладно оръжие накачено по тях. Следваха шестте млади жени, по две на кон. Седмата се бе оказала напълно побъркана машина за смърт, но това не бе достатъчно за да се справи с Алва – планинския ловец! След дълга ожесточена схватка лудата Маша (научиха името й от другите момичета пътували със злополучния керван на Мизерио Чук), та лудата Маша се прости с живота си но това което показа като противник бе достойно за уважение! Мортир бе съжалил, че Маша не е съвсем наред с главата но вероятно за това й състояние имаха вина и тези които са я довели до това състояние. Както научи Мортир, обучението на млади момичета и момчета като бойци за арените е достатъчно твърдо в първия си етап за да отсее неподходящите и брутално жестоко във втория, като целта е от тренировъчните клетки да излизат животински озлобени към всекиго машини за смърт. “Жалко за момичето” – бе помислил Мортир когато Алва я довършваше. “ Може би не трябваше така да свърши, може би решението което взех не бе най–правилното и най–редното? ” Лудата Маша се прости с живота си, а след това и с някои части от тялото си. Алва бе доволна! Сподели със Зак, че има нужда да практикува бойните си умения и техники със свестен боец от време на време , при това в двубой на живот и смърт за да не губи добрата си форма! Зак бе успял само да кимне късо с глава и да се отдръпне назад с измъчена и крива усмивка.
В колоната, след шестте момичета, също на коне се движеха сержант Боп и един от неговите подчинени в охранителната група на търговския керван. Другите двама бяха поели на изток след като не приеха да се присъединят към бунтовната група на Мортир, Браг, Лоуг и Зак. Час след като поеха по своя път, Алва - планинския ловец получи нова, специална задача. Изпълни я бързо и тихо! Зад гърба на Мортир Некронакс не останаха “фактори Х” . Рискът бе прекалено голям, а той имаше нужда от време! Бе жестоко наистина, но необходимо! - така разсъждаваше той като се опитваше да избута и да свие на топчица в някое забравено ъгълче на ума си разяждащата със своята яснота истина : БЕ ПОРЪЧАЛ СМЪРТТА НА ТЕЗИ ХОРА! Нужда или не убийството си е убийство! Продължаваше да се хили на глупостите на Зак! Това го отвличаше за кратко.
Мислите му отново го върнаха часове назад. Само Зак бе забелязал изчезването но зрелищното завръщане стана пред очите на всички присъствуващи тъй като младежът бе привлякъл всеобщото внимание с уплашените си викове. Материализирал се край лагерния огън от нищото, буквално се е появил от въздуха, няма как да е било иначе. Гледаха го сякаш са присъствували на велико религиозно чудо, сякаш са видели някакво необяснимо явление, напълно ирационално и невъзможно според техните представи но въпреки това случващо се пред очите им! Освен това вида на Мортир бе претърпял известни промени които не биха останали незабелязани, дори неговото необяснимо изчезване и появяване да не бяха станали всеобщо достояние. Мортир бе напълно здрав, на мястото на загубеното око проблясваше изумрудено зелен заместител. Каквито и съмнения да бяха имали демоните около личността на човека повел малкия демонски бунт, то към тях се прибави и една увереност, че той със сигурност не е обикновен човек. И го последваха. Следващите им ходове трябваше да бъдат бързи и ефективни. Алва бе далеч напред разузнавайки маршрута към набелязаната цел. Подкрепяха я четирима бързоноги демона , които при нужда щяха да осъществяват връзката с основния отряд. Други четирима се движеха на час зад отряда. Вляво и вдясно също имаше съгледвачи на километър – два разстояние. На Мортир му бе ясно, че освен Алва всички други са съвсем неопитни но с други не разполагаше за сега. Насочваха се към най–близкото село в западна посока. Натам бяха поели пратеници избрани от Лоуг и Браг но бе твърде рано за вести от тях, а също така съществуваше и вероятността те да избягат или да не успеят да достигнат целта си поради някаква друга причина. Но независимо от отговора на местните демони (съгласни или не), Мортир бе решил, че трябва да заемат селото. Моментът на изненадата бе изключително важен. Докато новината за организиран демонски бунт се разпространи и военните части в областта, както и в съседните области успеят да се организират, Мортир трябваше да се е укрепил и подсигурил доколкото е възможно. Чувствуваше, че с всеки изминал час се сработва все по–добре със “Зеленото око”. Огромната информация за този свят, натрупана в неговата памет бе достъпна за Мортир във всеки един момент. Единственото неприятно нещо което научи от контакта със своя ММЛК бе свързано с “екскурзиите” и приключенията на Брон – Чужденеца и Връзката на мистериозните Сеячи с всичко това. Научи, че в обсега на цивилизацията на Брон се намират доста обитаеми светове населени с Човешки същества или с характеристики много близки до Човешките. Всички тези светове обаче се намират на ниско технологично равнище и служат като арена за забавление на множество други раси и цивилизации. ХОРАТА ИМ СЛУЖЕХА ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ! ЗА ИГРАЧКИ! Цели планети с милиони и милиони човешки същества като циркови атракции и “поле за приключения”! Мортир бе шокиран и обиден. Винаги бе смятал човека за изключително същество с особено място и присъствие във Вселената. Независимо, че човека в повечето случаи се проявява като хищник и разрушител който оставя след себе си прах, руини и унищожение след като изконсумира всичко, Мортир считаше човешкия род за феноменално постижение на природата. Но…! Изглежда това не бе вярно! Не! Мортир Некронакс не можеше да приеме дълбоко вътре в себе си, че това е реалността! Никога! Никога! Прие информацията просто като данни които трябва да се проверят и докажат. Не и като чиста монета! Човекът е звяр на когото нищо не би могло да се опре! Той превзема всичко! Независимо колко време ще му бъде необходимо и по какъв начин ще го стори.
Разбра, че наистина всички човешки светове са на примитивно технологично ниво и просто си остават на това ниво. НЕ СЕ РАЗВИВАТ! Стоят си такива в продължение на епохи! Просто съществуват за да могат други раси и цивилизации да се забавляват и да изживяват приключения. Всички човешки светове разпръснати сред безкрая на галактиката – странни курорти за търсещи екзотика и силни усещания ЧУЖДЕНЦИ! Но Земята? Земята бе странно изключение! Технологично напреднала! На прага на открития космос. ММЛК не знаеше нищо за света от който бе дошъл Мортир и според него този свят бе удивително напреднал за свят населен с хора. Странен пробив в оставеното от Сеячите наследство. ММЛК сметна, че си струва да запази тази ценна информация и да научи още повече доколкото странния мозък (недостъпен и тъмен в много участъци) на това човешко същество му позволи.
Мортир научи, че разпространението на човешки или твърде близки до тях видове е дело на Сеячите. Но се усъмни, че целта на тайнствено изчезналите Сеячи е била да оставят стотици човешки зоопаркове за забавление на другите след себе си! Мортир не вярваше в това. Но ограничението на прогреса явно ограничение!), сигурно е заложено поради някаква причина! Впоследствие други по–напреднали цивилизации са се възползували от това. Преряза го съмнението, че те може би се забавляват и на Земята! Та там би било много по–интересно, мамка му! Но не разпространяват информацията! Всеки иска да я запази за себе си! Брон явно не е знаел за Земята! Иначе би се възползувал от възможностите за приключения там. Зоопарк! Ловен резерват! Тези думи придобиваха други измерения. Мортир за миг успя да си представи какво чувствува тигъра зад решетките! Невероятно! Чувствуваше се отвратително от това ново знание. Беше гадно! Много, много гадно!!! Да си дарен с интелигентност, но само до определена граница и да служиш за нечие забавление без дори да ЗНАЕШ, без дори да ПОДОЗИРАШ! Отгоре на всичко да смяташ себе си за най–безпощадния хищник в природата на своя свят! Не е ли това истинска подигравка! Сега наистина Мортир Некронакс осъзна как се чувствуват тигъра и лъва затворени в клетка. Вероятно изпитваха същото безсилие зад рововете, оградите с шипове и дебелите пръчки на клетките. ОГРАБЕНИ! Мортир се чувствуваше ОГРАБЕН! Въздъхна, тръсна мократа си коса и си каза, че все пак на хората им остава любовта! Не е малко! Продължиха да яздят в проливния дъжд.

Космическият кораб навлизаше в орбита около планетата. Намаляваше скоростта. Вътрешносистемните двигатели обърнаха посоката на тягата и дългото пурообразно тяло с четири криловидни плоскости около опашната част плавно поемаше по новия си път. Вътрешносистемните двигатели, разположени на четирите криловидни плоскости изригнаха за последно и угаснаха. След минути навигационния спътник излезе от сянката на планетата и Кораба установи контакт с него. В пространството летяха импулси, течеше обмен на информация.


Докато Мортир Некронакс се тормозеше върху гърба на коня на няколко километра югозападно от там разузнавач на Рембрандина Хоол попадна на въоръжен демон промъкващ се през рядката горичка разделяща една голяма нива с царевица от друга с големи тикви. Демонът прегазваше всичко пред себе си! Беше като малък танк , но разузнавачът не знаеше какво е това танк и затова го оприличи на див глиган с броня. Демонът бе въоръжен с меч и кинжал запасани на кръста. Имаше чисто нова плетена ризница на гърба си която проблясваше в проникващата през клоните светлина. Вдигаше шум за десетима. Разузнавачът стоеше вцепенен и невярващ на очите си. Бе виждал и преследвал избягали демони – роби! Но такова чудо не бе виждал! Тези същества ставаха все по–нагли и се изплъзваха от контрол! Накъде върви този свят? Ето, този нагъл демон не само е избягал от господаря си, сигурно му е видял сметката и е взел неговото въоръжение. Разузнавачът го наблюдава още известно време прикрит зад шипковия гъсталак, след което събра ръце пред лицето си и изсвири като птица. Сигналът бе неразличим за неопитното ухо от естествения крясък на птицата. След малко дочу отговор. Да проследят демона не бе проблем! Шумът който той създаваше заглушаваше всичко останало. Демонът бе навлязъл в полето с тикви и крачеше устремно напред като само от време на време се оглеждаше вляво и вдясно. Така и не се обърна назад. Разузнавачът и неговия партньор скъсиха разстоянието! Вече чуваха мощното дишане на съществото. Голямата му глава с поклащащи се кичури и удължен назад череп бе на метри пред тях. Ризницата блестеше когато слънчев лъч пробиеше облачната покривка. Продължаваше да вали от време на време но големия дъжд бе отминал на юг. Мощните крака на демона оставяха дълбока следа във влажната почва. Разузнавачите го доближиха на около два метра когато той неочаквано свърна на дясно, под прав ъгъл на досегашната си посока и ги забеляза! За миг се скова, после четирипръстата ръка обхвана дръжката на меча. Разузнавачите бяха подведени от това, че страха на демоните – роби е голям, непреодолим и наслагван с годините. Но този демон вече бе участвувал в битка, бе убивал и въпреки, че не владееше добре оръжието бе дяволски силен. Двамата разузнавачи се хвърлиха върху демона с крясъци, злобни псувни и ругатни, целящи да върнат робската му психика в старото русло. Неуспешно! При това бяха твърде близо до него! Мечът на демона изхвръкна от ножницата, той го сграбчи с две ръце и го размаха като сопа. Развяваше парчето наточен метал като сламка. Двамата разузнавачи спряха рязко на място и в опита си да отстъпят крачка назад пред свистящото острие … се сблъскаха! Върхът на острието на меча развъртан от демона се плъзна през гърлото на единия разузнавач. Блъвна кръв, човека се задави невярващо докосна гърлото си, ръцете му почервеняха. Другият вече бе схванал какво е положението и отби новата атака със своя меч. Личеше си, че демона е съвсем неопитен с оръжието но това не означаваше, че не е опасен! Със силата с която го размахваше би отсякъл младо дърво с един удар! Разузнавачът се отбраняваше от сипещите се тежки удари, другаря му береше душа в калта на тиквената нива. Разузнавачът отказваше дълбоко в ума си да приеме, че ставащото е действителност, а не просто гаден кошмар. Мощен удар в рамото го накара да изкрещи! Ръката държаща меча увисна безсилно. Нов удар на същото място я отсече окончателно! От чуканчето се изливаше кръв, устата на разузнавача бе разчекната в писък. Звукът подплаши птици и животни в радиус от километър. Човекът се свлече на колене. Продължаваше да крещи от неистовата болка. Демонът стоеше пред него, оплискана с кръв ризница, ноктести четирипръсти ръце стискаха дръжката на меча. Оръжието се издигна рязко във въздуха. Мрак!


Демонът се носеше като буря. Името му бе Рог. Сякаш изобщо не забелязваше товара на оръжието и металната си ризница. Тичаше на север към пътя. Тиквената нива с двете проснати тела остана далеч зад гърба му. Трябваше да докладва за случката на грозната жена с плешивата глава и червените очи. Тя му вдъхваше респект. И бе неуморна дори в сравнение с един демон! Отново заваля! Какво от това, просто малко дъжд за един доскорошен демон – роб. Вече виждаше пътя. Продължи да тича успоредно на около двеста крачки от самия път. Знаеше, че дори да не я види, ТЯ ЩЕ ГО ВИДИ И ЧУЕ!
Алва – планинския ловец неочаквано се изправи сред високите треви и храсти прикриващи я до този миг. Демонът се спря пред нея задъхан, излъчващ тежка миризма. Тя го придърпа в прикритието на храсталака, просна се до него заемайки отново наблюдателната си позиция. Минути по – късно, след като се бе убедила, че никой не преследва демона извърна оголения си череп и впи червените очи в него. Демонът който не трепна от страх пред двамина противници – хора, а се би смело с тях и ги победи, сега премигваше на парцали и облизваше дебелите си устни.
-Говори! – просъска Алва. Звук напомнящ плъзгане на змия върху сухи листа. Демонът преглътна и започна да разказва.


Мортир и хората му, условно казано, се оттеглиха в гористия склон северно от пътя щом получиха съобщението на Алва. Наличието на друг въоръжен отряд наблизо не биваше да се пренебрегва. Самата Алва бе отишла лично да проучи и разузнае обстановката. Мортир чакаше вести от нея. Денят преваляше, дъжда бе спрял най–сетне! Въздухът бе свеж и прохладен. Зеленото око на Мортир се свърза с навигационния спътник в орбита. Мощните сензори на съоръжението бяха насочвани от Мортир. Площта бе доста обширна но за възможностите на спътника това не бе проблем. Скоро групата бе засечена. Образът увеличен, хора, животни и предмети се различаваха ясно. Мортир получаваше идеален образ в реално време от лагера на въоръжена група намираща се на два часа път спрямо него в западна посока. Различаваше дори лицата им! Картината се проектираше в съзнанието! Обектът привлякъл дори за миг вниманието му моментално се увеличаваше и заставаше в центъра на картината. Огледа всички подред. Чувствуваше се до някъде нереално, донякъде като полубог! Концентрира вниманието си върху жената! Беше невероятно красива! Мортир чувствуваше, че би убивал и разрушавал заради такава жена. Това бе лошо! Много лошо!
Лагерът им бе разположен в падина обрасла с широколистни дървета, гъста зелена трева и високи шубраци. Горичката бе по–скоро рядка. Потокът който течеше по дъното на падината бе бистър и плитък. Десетина души се мотаеха наоколо. Огън нямаше. Някои се грижеха за животните си, други се хранеха със сухоежбина, трети заточваха остриетата на мечове и кинжали. Жената сновеше нервно напред назад между брега на потока и своя кон. При всяка своя “обиколка” по този кратък маршрут тя галеше муцуната на животното, а то заравяше главата си в огромната й къдрава коса. Тялото й бе стегнато в кожена туника върху която имаше гъсто изплетена ризница.Тънкия й кръст бе пристегнат с широк колан на който висеше лек меч с кръгъл предпазител. Кожен панталон и високи до чатала гамаши довършваха облеклото й. Вълненото наметало бе метнато върху задницата на коня. На няколко метра вдясно от животното върху объл камък бе приседнал човек с ниско прихлупена шапка с широка периферия, чиито краища провисваха така, че лицето му оставаше почти скрито. Бе загърнат в тъмносив плащ, черни ботуши дълбаеха дупки в меката почва. Настъпи раздвижване! От изток в лагера нахлу задъхан от дълго тичане разузнавач. Рухна на земята и задиша дълбоко докато другите го наобиколиха. Жената с буйната коса и мъжа с огромната шапка също се отправиха натам. След минута човека нормализира дишането си и се изправи до седнало положение. Започна да докладва! Очевидно новините не бяха добри или поне се различаваха от очакваното. Жената жестикулираше и явно бе много възбудена. Мъжът със сивия плащ бе кръстосал ръце пред гърди и поглаждаше лицето си. Изглеждаше притеснен и стреснат. Жената спря на място и явно нареди на разузнавача да разкаже всичко отначало. Човекът също ръкомахаше и оживено кимаше с глава в потвърждение или отрицание. Тъкмо приключваха с втория разпит когато от север се върнаха още двама разузнавачи пешаци и още един от изток но на кон. Чакащите в лагера ги наобиколиха. Като, че ли те потвърдиха думите на първия разузнавач. Конникът добави и нещо ново, по жестовете и стреснатото му лице личеше, че се е натъкнал на нещо много сериозно. Жената се отдалечи на няколко крачки от основната група заедно с човека с широкополата шапка, очевидно обсъждайки какво да предприемат! След минута жената се насочи към коня си. Сложи крак в стремето. Силното и стегнато тяло бе в седлото след секунда. Мъжът раздаде няколко команди. Скоро всички бяха по конете и поеха на запад. Мортир забеляза и друга жена в малкия отряд но не можеше да се откъсне от първата. “Стига!” – заповяда си – “Научих достатъчно!”
Мортир подаде команда на навигационния спътник да се свърже с него веднага след като отряда на чернокосата богиня стъпи на пътя, след което прекъсна контакта. Озърна се и помаха с ръка на Лоуг. Демонът се приближи.
-Поемаме отново по пътя Лоуг! Подготви ги за малко по–бързо придвижване!
-Но нали чакаме вести от Алва? – Лоуг изглеждаше изненадан.
-Другият отряд не е и на половината на нашия. Няма реална опасност!
-Откъде знаеш , Мортир! Откъде би могъл да знаеш това? – Лоуг бе втренчил поглед в лицето на Мортир.
-Знам го Лоуг! Довери ми се! Обещал съм отговор на всичките ти въпроси. Забрави ли? Нека само се установим на едно място. Сега просто ми се довери. - Лоуг кимна късо, Мортир продължи:
-Нека демона който ни донесе вестите от Алва да остане с още двама за да я изчакат, нея и другите съгледвачи. Остави им коне, за да ни настигнат по–бързо. Хайде, вдигай бандата пич!
Лоуг се отправи към основната група и скоро отряда се изсипа хаотично на пътя. Мортир не забелязваше Зак наоколо затова извика:
-Хей, Зак! Къде се ската, тарикат? – после се спусна по склона водейки коня за юздите. Когато стъпи на пътя, кален и осеян с локви, Мортир изстена тихо и се покатери на гърба на коня. Веднага съжали за това но нямаше как! Стисна го с бедра. Реакция не последва. Конят климаше с глава и се опитваше да захапе отпуснатите юзди.
-Явно не се справям добре с ездата. Дяволско мъчение! Хайде, дий! Дий! – добичето не реагираше. Мортир усещаше, че авторитета му спада главоломно. Не можеше да подкара едно глупаво животно! Дали бе наистина глупаво Мортир не знаеше но бе убеден, че ТОЗИ КОН МУ ВЪРТИ НОМЕРА!
-Проклето добиче! Дий! Тц, тц, тц! – зацъка с език, също безрезултатно. Напуши го смях - “Ама, че глупост!”
-Смушкай го с пети, Мортир! Силно! - Сержант Боп бе спрял до него и се хилеше като тиква. Бе свалил шлема си, късата коса бе залепнала по черепа му като водорасло по бутилка. Мортир също се захили и заби пети в корема на коня. Своенравното животно изцвили и се хвърли напред. Набираше скорост с огромни скокове! Мортир се вкопчи в гривата. Юздите се влачеха по земята. “Ако не си счупя врата, тогава ще почерпя всички по бира!” Зададе се първия завой!


Хармън Грас пришпори кафявия жребец напред, наклони се вляво и сложи ръка на дисагите! Върху гърба на коня, с тежки кожени дисаги натъпкани със злато в лявата му ръка, окървавеното острие в дясната, опиянен от победата той се чувствуваше титан стъпил на ръба на света и призоваващ боговете на битка! От мощните му гърди се изтръгна вик:
-Аз! Аз , аз , аз! – всичко се изроди в крясък. Дъждът се лееше и разреждаше кръвта преди да се просмуче в калта. Тътенът на гръмотевиците се отдалечаваше. Към Хармън Грас се приближаваха двама от доверените хора на Бертил Смока, който бе гушнал букета. И двамината бяха мършави, чернокоси, покрити с кървави пръски които дъжда превръщаше в червени вади покриващи лицата им като мрежа. По телата им висяха мръсни, парцаливи останки от дрехи. Хрътката, който заради облог бе отрязал кутрето на лявата си ръка и го бе изял сурово, като по този начин спечели невероятната сума от десет фаага и то от самия Смок, изфъфли през избитите си зъби и размазани от жесток удар устни:
-Ххакво фте правим шега? Фте трябва да ше шкрием!
Хармън Грас се извърна към Хрътката и Людо Петела – другия довереник на Бертил Смока. Доближи коня си до техните, приведе се и прошепна:
-Огледайте хората си, момчета! Ранени не ни трябват, само ще ни забавят излишно в бягството на юг! Колкото по–малка е групата толкова по–незабележима ще бъде, освен това …. – Грас направи многозначителна пауза, поглади катинара си изсекна се и продължи:
-Делът на всеки от нас ще се увеличи ако се освободим от мършата и остане само читавото! Огледайте се и което не става – прокара пръст през гърлото си - да го похарчим и да поемаме! Времето лети!
Хрътката и Людо Петела се спогледаха. Последният примляскваше и премяташе език непрестанно, сякаш имаше косъм от конска опашка в устата който се мъчеше неуспешно да избута навън. Гадно!
-Т’ва е добра приказка, шеф! ‘Ше стане!
-‘Ше штане! – изфъфли и Хрътката.
Четирима души от бившата банда на Бертил Смока бяха с тежки рани в телата и крайниците и на крака ги държеше само неистовия импулс да унищожават и убиват. От раните им бликаше кръв и обагряше мръсните им дрипи. Людо Петела и Хрътката ги отърваха от бъдещи мъки с бързи удари на мечовете. Възбудените крясъци на другите спряха на секундата. В зиналите уста се стичаха струи дъждовна вода.
-К’ви са тия лайнарски работи? – изрева едър гологлав тип с ръце като свински бутове. – ‘Що бастисахте Лудия, Джепето, Гъбата и Миле Пъпката, бе? - Людо Петела отговори:
-Не скива ли, че кървяха като заклани крави? На Пъпката му немаше половината левачка! Кьорав ли си? ‘Ше ни забавят! А сега трябва да се пръждосваме оттука и то по–бързо! Тъпаци! Вдигайте си задниците и да изчезваме!
Неколцина закимаха колебливо с глави в съгласие но гологлавия улови юздите на коня на Людо Петела и с дясната си ръка в която държеше кинжал с бързо движение преряза гърлото на животното.
-Ти никъде няма да се пръждосваш, Петел! Бастиса наши хора, Джепето и Гъбата си бяха добре! Даже и Миле Пъпката! – коня рухна в краката му цвилейки и пръскайки кръв наоколо. Тялото му затисна Людо Петела, последния крещеше от злоба. Хрътката се спусна с вдигнат меч към гологлавия. Настъпи суматоха! Оръжията влязоха в употреба отново. Разгоря се ожесточена битка. Никой не знаеше с кого трябва да се бие и защо. Докато се установи кой за каква кауза се бие на земята се търкаляха три трупа. Хрътката, Людо Петела и още петима срещу гологлавия и още двамина които скоро разбраха, че са избрали губещата страна. В свирепа и кратка сеч паднаха двамината подкрепящи гологлавия и един от подкрепилите Хрътката и Петела. Гологлавият обаче създаваше много проблеми! Беше озверял и развърташе два меча които бе докопал от мъртвите наоколо и образуваше непристъпен периметър около себе си. Двама пострадаха много сериозно, а трети се прости с главата си! Останалите проявиха благоразумие и се оттеглиха на безопасно разстояние. Гологлавият настъпи към Людо Петела. Людо не срещна подкрепата на своите и закрещя:
-Хрътка, помогни! Хрътка, ‘ше ти изям сърцето копеле, помогни! – под сипещия се ураган от удари Людо Петела отстъпваше заднишком. Препъна се в нечие обезобразено тяло. Стовари се по гръб. Имаше достатъчно време да види как остриетата летят към тялото му. След миг ги почувствува! Като приключи с Людо, гологлавия се извърна и подгони Хрътката. Мечовете звъняха. Тежкото дишане на противниците се сливаше с плясъка на кал и вода в които потъваха нозете им. Хрътката прокара един подъл удар в защитата на гологлавия и го прободе в левия хълбок. Това му струваше ръката! Докато изтегляше острието си от тялото на гологлавия, дясната му страна остана открита , огромната лява ръка на едрото, тъпо копеле със зверска сила стовари оръжието си малко над лакътя на Хрътката. Плътта бе разкъсана, костта строшена, воят на Хрътката достигаше небесата! Мечът в другата ръка на гологлавия се придвижи по най–късата траектория и се впи в чатала на Хрътката. Ударът го повдигна от земята. Очите му се изцъклиха , крачолите му подгизнаха от тъмна кръв . Финалният удар пободе тялото в средата, под гръдната кост и острието щръкна откъм гърба. Хрътката се стовари в калта, разплиска локва вода и остана да лежи с невиждащ поглед вперен в мрачните небеса. Дъждът валеше в очите му.
-Той бастиса Лудия, Джепето, Гъбата и Миле Пъпката! ‘Що ги бастиса, а? Гадно лайно! Получи си го, нали?
От хълбока на гологлавия се изливаше поток от кръв но той сякаш не забелязваше. Продължаваше да бълва порой от ругатни към мъртвите тела на Людо Петела и Хрътката. Хармън Грас наблюдаваше от разстояние и се подсмихваше под мустак. Останалите двама с леки наранявания и един напълно невредим, също стояха на разстояние и не се осмеляваха да предприемат нещо. Въпреки раната на хълбока и още няколко по–малки драскотини, гологлавия не даваше признаци, че тялото му ще се изтощи скоро. Той продължаваше да ругае и проклина и дори не поглеждаше зад гърба си, където стояха тримата оцелели и Хармън Грас на няколко крачки зад тях все още възседнал коня си. Дъждът валеше равномерно. Бе изминал почти час от началото на битката между отряда на Тир Хоол и бандата на Бертил Смока. Участъкът от пътя където се разиграваха кървавите събития бе осеян с трупове на хора и животни. Периметърът представляваше разорано кално поле над което се вдигаше пара от още топлите тела, под несекващия и за минутка дъжд. Хармън Грас пъхна своя меч в ножницата на левия си хълбок. Извърши го тихо, почти без звук. Бавно разкопча каишката прикрепяща към седлото му двуостра брадвичка с къса дръжка. Металната част на брадвичката бе една трета от размера на обикновена бойна брадва, метала бе лъскав острието наточено. Дръжката и се озова в ръката на Грас. Същият с ловко движение я подметна в ръка преценявайки тежестта и баланса. Не, че имаше особена нужда от това, бе се упражнявал стотици пъти с това оръжие. Чувствуваше я отлично в ръката си. Вдигна ръка, пришпори рязко коня! Животното подскочи напред! В мига в който коня стъпи отново след резкия си отскок, Грас се изправи в стремената и с мощен замах запрати брадвичката напред. Оръжието избръмча във въздуха превърнало се в сребристо кълбо почти непроследимо с око , докато не се заби с глух звук в гърба на гологлавия. Силата на удара бе голяма и едрия мъж направи крачка напред за да запази равновесие. Едното от остриетата бе потънало дълбоко под лявата му лопатка. Направи усилие да достигне дръжката стърчаща от гърба му. Издаде хъркащ звук. Обливаше се в кръв. Все още бе на крака и правеше опити да измъкне брадвичката от гърба си. В тишината на притихналия ден се чуваха единствено хъркащите звуци изтръгващи се от гърдите на мъжа и шепота на потоците дъжд. Странно защо но гологлавия продължаваше да стои с гръб към другите!
-Хайде мърлячи, довършете го! Докога ще стоя и ще ви чакам? – гласа на Хармън Грас раздра тишината, изплющя като бич над главите на останалите главорези. Те се засуетиха, но с инстинкта на чакали усетиха, че жертвата е слаба и могат да я нападнат и повалят. Приближаваха се предпазливо, все пак не се знае с такива малоумни гиганти, човек винаги трябва да има едно на ум! Заобиколиха го от три страни. Мечовете им бяха насочени напред. Гологлавият стоеше с разкрачени крака облян в своя и чужда кръв, вперил невиждащ поглед някъде зад хоризонта. Все още си мърмореше нещо:
-Не трябваше да ги бастисват! ‘Що ги бастисаха? Даже и Миле Пъпката си беше много добре!
Първия меч го прободе в гърба. Другите се забиха в гърдите му. Гигантът бавно се смъкна на колене. Един от тези които го довършваха изтегли меча си и го заби отново в тялото на гологлавия. Пак го изтегли и пак го заби! И пак, и пак …! На седмото или осмото забиване тялото се катурна наляво, разплиска вода и кал под огромната си маса и застина. Хармън Грас бе леко разочарован. Бе очаквал, че едрото копеле ще го отърве поне от още един главорез. Но нейсе, видя се, че сам ще трябва да свърши и тази работа! Пришпори коня.
-Браво момчета! Ето на това казвам аз добре свършена работа!
Конят вече връхлиташе върху тримата главорези чиито криви, беззъби усмивки скоро се превърнаха в ужасени и ядни гримаси. Хармън прегази с тежкия си боен кон този който накълца окончателно гологлавия. Мечът озовал се ловко в отново в ръката му се впи с жестокост между рамото и врата на единия противник. Местността отново, за кой ли път през този мрачен ден, се огласи от викове на болка и звън на оръжие. Тътен на далечна гръмотевица сякаш възвести победата на Грас. Довърши последния с два удара, върна се до онзи когото прегази с коня, бе все още жив и дишаше на пресекулки. Смазаните, потрошени ребра бяха изскочили през плътта и стърчаха зловещо бели сред убитата светлина притисната от облаци и дъжд. Хармън Грас скочи в калта, направи няколко крачки вляво, изтръгна малката си брадвичка от полегналото странично тяло на гологлавия. Огледа раната. Отличен удар, бе достигнал много дълбоко! Бе разрязал сърцето на две! И все пак гиганта бе стоял на крака след този удар! Да, да! Хармън не трябваше никога да забравя, че има и по–силни мъже от него. Но в крайна сметка победител е този който е жив след всичко това. А днес безспорно победител бе Хармън Грас! На лицето му се появи зла усмивка. С бърз удар довърши онзи със стърчащите от плътта ребра. “ Не се знае колко ще издържи и на кого би могъл да разкаже, нали?” – Улови коня си за юздата и го поведе. Мина край тялото на Дааг Масон. Сякаш набито до половината в калта , лицето му не се виждаше. Около него имаше огромна локва с розов цвят. “Дали в тази локва водата е повече от кръвта? Или е обратното? Интересно!” Подмина Дааг Масон, след него и озъбения в гримаса на жестока болка Бертил с топка черва в ръцете и още по–голяма топка изсипала се под тях на земята.
-Сбогом Смок! Крастата щеше да те довърши така или иначе! Благодари ли на младия Тир Хоол за услугата която ти направи? Не си благодарил? Срамота Смок! Срамота! Е, аз като твой стар приятел ще му благодаря от твое име. Бъди сигурен!
Хармън отмина тялото на Бертил. Двадесетина метра по–нататък достигна коня на Тир Хоол. Той бе в несвяст. Десният му крак бе усукан в стремето и коня го бе влачил. Вероятно глезена бе счупен.
-Хубаво! – Грас се хилеше гадно. Отряза ремъците на стремето, освобождавайки тялото на Тир и го повлече към своя кон. Привърза китките му една за друга, после преметна друго въже през това което стягаше ръцете на Тир. Завърза го за седлото на коня си. Заби злобен ритник в лицето на младежа. Той простена, от носа му рукна кръв. Последва серия от ритници които превърнаха лицето на Тир Хоол в кървава пихтиеста маса с примеси от кал, сополи и дъждовна вода. Устните му се размазваха върху зъбите, бяха подути и разкъсани. От самите заби имаше само жалки останки.
-Добре! Това е добре! Така ми харесваш командире! Истинско лице за истински мъж. Защо ли не е тук майка ти да се порадва на красивия си син? А след това и аз да и се порадвам! Ха! А пък баща ти би ми платил, че го отървавам от един тъп изтърсак и бездарник! Хайде сега да пояздим за последно, господарю! – последния ритник на Грас бе в ребрата на Тир. Нещо изпука зловещо. Хармън Грас възседна коня си и го подкара. Животното бе силно и пое напред в калта. На няколко метра зад тях тялото на Тир се влачеше по корем. Грас пое на запад, след пет километра щеше да свие на юг по една пътека проходима за ездачи но не и за фургони и каруци. Предстоеше му дълъг път. Влачи тялото на младежа след себе си около два километра. Когато се обърна и погледна назад остана доволен. Безформената маса от кървави меса, парцали и буци кал бе отпусната и безжизнена. Хармън Грас отряза въжето от седлото. В скута си, положен напречно, държеше меча на Тир Хоол – четвърти син на Андрак и Рембрандина владетели на баронството Хоол. Оръжието бе добро. Здраво, удобно, балансирано и красиво! Оръжие на благородник все пак! Хармън приближи коня си до безжизненото тяло. Хвана дръжката така, че малкия му пръст бе до кръглия предпазител, а палеца близо до края на дръжката. Наведе се встрани, ръката му се издигаше! Острието се заби в гърба на Тир прекъсвайки гръбначния стълб, прониза тялото и потъна в размекнатата от дъжда почва. Горната част на тялото потръпна, от долната се разнесе гадна миризма от освободените изпражнения и пикня. Хармън Грас сбърчи нос, обърна коня и препусна по пътя! След три километра отби по тясна пътека водеща на юг. Високите треви и пелената на дъжда го погълнаха.


Тялото на Тир Хоол конвулсивно потръпваше. Всъщност потръпваха раменете и главата му. Долната част от разбитото тяло вече бе мъртва. Обезформеното и ожулено лице бе мокро от дъжда, а може би и от сълзи?

Дясната ръка потрепна и конвулсивно се сви в юмрук с размера на малка кана за вино. Това бе едно изтощително усилие! След минути тялото направи опит да промени позата си. Това бе още по–изтощително! След час Дааг Масон успя да отлепи за секунда лице от калта. Дъжда бе намалял но все още валеше равномерно. Отново загуби съзнание и заби лице в калта. След часове съзнанието му отново го върна в света на болката! Адът се отваряше за него! Сред бели облачни вълма огромни, тежки коне копаеха дупки в земята с копитата си при всяка своя стъпка! Над него се надвеси бога на мрака! Зеленото му око проблясваше студено, бе обграден от армия от ДЕМОНИ! Богът на мрака заговори на непознат език секунди преди ветеранът Дааг Масон отново да потъне в небитието.
-Този май дръпна шалтера!



ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА


Рембрандина препускаше начело на хората си. Прекосяваха нивя, потоци, редки горички, скоро щяха да стъпят на пътя. Нещо се бе объркало, ставаше нещо нередно и странно! Бе уверена, че Муки Жабата не би могъл да я излъже след онова на което бе подложен от господин Хикс! Но последните вести я разтревожиха! Разузнавачът от изток докладва, че е открил бандата на Грег Бъчвата в “насипно състояние” далеч от мястото на планираната засада. Камара трупове на главорези, охранници, роби – демони и търговецът - собственик на керван от тежки фургони. Според разузнавача, тези се нуждаели от сериозна робска тяга за да се движат, а телата на демони наоколо били твърде недостатъчно! Освен това открил тяло на мъртъв демон с оръжие в ръка! Невероятно! Бунт на демони комбиниран с бандитска атака?! Що за лош късмет е споходил този търговец? Керванът бил опразнен с изключение на сандък със скъп порцелан. Според разузнавача, единият фургон е бил пригоден за превоз на жени. Скъпи жени! Рембрандина Хоол се досещаше кой (или кои), биха могли да бъдат евентуалните му клиенти, но това сега не бе никак важно. По–важно бе, че планът за атака срещу отряда на Тир сигурно е променен, а тя не знае нищичко за това! Проклятие! Триста крастави жаби и кълбо змии! Тя не знае нищичко, ама съвсем нищичко! Разузнаването се провали! От ясно, по–ясно! Този който наблюдава Бертил Смока би трябвало да и докладва незабавно ако настъпи промяна в плановете на бандата. Нищо! Съвсем нищо! Други двама от разузнавачите й на запад не се появиха! Ни вест, ни кост! Вярно, че тя самата нареди да не ги търсят сега! Нямаше време! Усещаше го с ума, сърцето и тялото си! Бе ядосана, но всъщност бе много по–уплашена! За Тир! За единственото нещо на света което я караше да живее! Не добри мисли за една майка родила още три живи и здрави деца! Осъзнаваше го, но …! Не бе успяла да им повлияе така както желаеше! Странни, объркани и тревожни мисли се преплитаха и гонеха в главата й.
Свърнаха по пряка пътека право на север и след четвърт час запотените животни изскочиха на пътя! Копитата затъваха в калта, но почивка не бе предвидена. След броени минути достигнаха завой, след който забелязаха самотно пасящ в ливадата под пътя кон. Не след дълго откриха и тялото! Проклятие! Рембрандина пришпори още по–яростно любимия си кон. Безмилостно, жестоко!
Съгледвачът е имал важни новини щом е поел на път към основната група! Но …този глупак! Да си счупи врата в най–неподходящия момент! Какво ли става? Къде ли е Тир? Сърцето на Рембрандина се свиваше от притеснение и уплаха. Конете се носеха като буря! Дъждът почти спря. Плащовете натежали от влага се развяваха зад гърбовете на ездачите. Преследваха слънцето устремени на запад. На хоризонта, там където небе и земя се сливат, слънчеви лъчи пробиха плътната облачна завеса. Светлината проникна в света почти хоризонтално превръщайки го в нереално и мистично място. Всяко стръкче трева и всяко дърво бе застинало неподвижно и се открояваше от заобикалящите го. Сякаш всяка частица от природата искаше да наблюдава! Какво ли? Рембрандина Хоол препускаше с развети тъмни коси и стичащи се по лицето сълзи които бързо съхнеха но още по–бързо биваха заменяни от други. Началото на кървавочервения залез бе зловещо красиво! Небето бе почти индигово синьо, земята черна! Вятър нямаше, дъжда бе спрял! Някак инстинктивно Рембрандина бе разбрала (чувствуваше, усещаше?!), че колкото и да бърза вече е закъсняла. Всичко вече е приключило.
Но продължаваше да пришпорва своя кон. Животното вече не я обичаше толкова!
Мортир Некронакс се движеше на двадесет минути бърза езда пред отряда на Тъмнокосата богиня която бе наблюдавал. Придружаваха го Браг, Лоуг, Зак и десетина демона. Останалите бяха на няколко минути зад гърба на препускащия лудо отряд. Водеха ги сержант Боп и бившия охранник Войвод. Алва ги бе настигнала преди час. Червените й очи мятаха опасни искри и никой не се осмели да й задава въпроси. Рембрандина със своя отряд бе затворена между силите на Мортир Некронакс! Яздеше към неизбежното!

Чакалът бе страхлив! Беше мършав и проскубан! Ушите му потрепваха при всеки шум, задните му крака се тресяха и инстинктивно приклякваше. За повече от час се бе приближил с около пет метра до тялото. Опашката бе откъсната по средата и остатъка висеше безжизнено. Носът му потръпваше и езика непрекъснато облизваше муцуната. Вдигна крак и препика някакъв бурен. Маркираше територия – не, че някой спазваше маркираната от НЕГО територия! Все пак трябваше и да се пикае от време на време! Направи още две страхливи крачки напред и седна на задницата си! Трепереше от глад и възбуда. Подушваше кръвта, тялото бе неподвижно. Усещаше миризмата на пикня и изпражнения. Тялото е опитало да маркира територия преди да се предаде и умре. Маркирало е територия в НЕГОВАТА територия. Изпращя съчка! Чакалът с неподражаема бързина се скри в шубраците. Нищо! Тишина и влажна миризма на почва и мокри треви. Мокра кора на дърво, шум! Шум! Шум от криле! Чакалът излая тихо и се завъртя в кръг гонейки оръфаната си опашка. Изпревариха го! Отново! ТЯЛОТО БЕ НЕГОВО! НА НЕГОВА ТЕРИТОРИЯ! ТОЙ ГО ОТКРИ! Той бе ПРЪВ!
Гладът го подлудяваше! Заби муцуна в пръстта и тревите, хапеше пръст и задницата му трепереше! Зави! Тихо, да не го чуе някой! Изтръска муцуна, изправи се и изскочи от шубрака. Тежък лешояд бе кацнал на няколко метра от тялото и правеше проучващи крачки около него. Проточваше шия и разперваше големите си криле. Чакалът изприпка няколко метра напред. Смело, много смело! Завъртя се в кръг, сниши се ниско! Цялото му същество се тресеше от страх и глад. Лешоядът го забеляза, отвори големия си клюн, разпери криле и подскочи. Тупна тежко върху тялото и нададе зловещ писък. Черните пера бяха лъскави, главата и гърдите сиви, очите жълти и злобни. Чакалът се надриска. Дрисъкът бе много рядък, воднист и вонеше силно! Избяга надалеч! Гладен! Гладен но жив! Жив!
Час по–късно изяде една непредпазлива мишка. Все пак живота не бе толкова лош!

Лешоядът заби клюн в плътта и дръпна!

Мортир Некронакс бе следил движението на отряда на жената, бе разделил своя отряд като я изпревари с едната част, а другата остави зад гърба й. Следеше я с помощта на спътника. Чувствуваше се донякъде подлец. Защо го правеше? Защо искаше да я спре? Защо искаше да я види лице в лице? Постави всичко и всеки в услуга на това свое желание! “Лошо, мой човек! Това което правиш е кофти! Направо смърди!” – от спътника постъпи информация. Мортир се концентрира върху нея. Образът се изясни и фокусира. Нов обект бе влязъл в обсега на спътника преди минути. Оставаха повече от час и половина път до там. Това очевидно бе бойно поле, осеяно с тела застинали в калта. Мортир се изключи от връзката и реши там да изчака отряда на жената! Ритна коня с пети. Добичето полетя като вихър! Подло животно! Въртеше му номера! И отново завой! Гаден път!
Мортир вдишваше с пълни гърди въздуха на Вандерлее. Въпреки болките от непривично упражнение като ездата се чувствуваше свободен както никога досега! Задмина го кон! Зак обърна ухилена физиономия и се изправи в стремената разперил ръце!

От земята се вдигаха изпарения, този участък от пътя приличаше на разорана нива или на игрище за ръгби на което са изиграни пет мача един след друг. В калта и локвите се търкаляха трупове на хора и животни. Правеше впечатление, че едни от хората са в еднакви униформи и въоръжени по един и същи начин. Другата част от жертвите на зловещото клане бяха облечени и въоръжени разнородно. Наоколо пасяха няколко коня останали без господари. Тишината бе нарушена от приближаването на ездачи. Групата навлезе сред бойното поле и гротескните останки от хора и животни. Мортир Некронакс, безпогрешно насочван от своето “зелено око” долови единствената искрица живот трептяща сред калта и човешките останки разхвърляни околовръст. Насочи коня си вдясно от основното струпване на тела. На няколко метра от там проснато по корем се намираше тялото на едър мъж с многобройни рани. Лежеше в локва кръв. Побелялата му глава се надигна за секунди и се втренчи в лицето на Мортир, който бе скочил от коня и се бе приближил. Усилието бе прекалено голямо и лицето на мъжа отново се отпусна безсилно в калта.
-Този май дръпна шалтера! – Мортир се изправи на крака и приближи до Браг и Лоуг. Лицето му бе мрачно. Сякаш живееше в кървав водопад/водовъртеж! Някакво безумие! Заобиколен от безброй мъртви очи втренчени в него! Тръсна глава в опит да се освободи от мрака на мислите си и да се върне обратно при свободата на тялото си. Неуспешно!
-Какво смяташ да правим сега? – гласът на Лоуг го върна обратно в реалността където трябваше да се вземат решения. Мортир потърка брада. Освен всичко друга имаше нужда и от бръснене! Браг и Зак също го гледаха и очакваха отговора му.
-Ще изчакаме другия отряд тук! Скоро ще пристигнат.
-Кои са те Мортир? Какво да очакваме от срещата с тях? – Лоуг звучеше напрегнато и тревожно – ако ще влизаме отново в битка, дали сме достатъчно подготвени?
-Кои са те, това не знам! Какво преследват с това лудо препускане, също не знам! Как ще завърши срещата с тях? Навярно някои ще загинат Лоуг! Просто е неизбежно, знаеш го! Самият факт, че на пътя им стоят въоръжени демони – бунтовници сигурно ще вбеси доста от тях. Така, че нека се подготвим за нова битка! Какво искам аз? Искам жената която ги води да остане невредима. Трябва ми жива! Хайде момчета, да разположим своята армия!
-Мортир, не е ли непредпазливо това? – Лоуг продължаваше да упорствува – Ако някой от тях успее да избяга и съобщи на властите на барон Хоол, това не поставя ли на риск целия ни замисъл?
-Не знаем дали са хора на барона, Лоуг! Освен това няма вечно да се крием!
-Не сме готови за истинска битка с истинска армия, Мортир! – Лоуг звучеше убедено.
-Все още е твърде рано да очакваме среща с истинска армия, Лоуг! Нещо ме човърка отвътре и ми подсказва, че бихме извлекли някаква полза от срещата с този отряд!
Групата водена от Мортир прекоси терена осеян с телата на мъртви войници и бандити и зае позиция на пътя. Касапницата остана между тях и наближаващия отряд. Мортир изпрати две групи демони вляво и вдясно от пътя. Едната водена от Браг , другата от Лоуг. След няколко минути по пътя се зададоха препускащи конници. Забелязвайки следите от жестоката битка те забавиха ход. Приближаваха бавно с извадени оръжия и изпънати лъкове. Чуваше се единствено пръхтенето на изморените коне и плясъка на стъпките им в калните локви пред лицето на спускащия се мрак.
Рембрандина не забеляза фигурите стоящи на пътя отвъд бойното поле. Тя бе вцепенена и не бе способна да издаде и един – единствен звук. Разпозна много от лицата на мъртвите войници. С всяка нова крачка очакваше да открие тялото на Тир. Скочила от седлото, бродеше сред телата бледа и уплашена. Към нея се приближи господин Хикс и докосна леко рамото й. Това я стресна и извади от вцепенението.
-Какво има? – обърна се и впи сините си очи в него.
-Открихме тялото на Дааг Масон. Изглежда все още е жив но е в безсъзнание и е много тежко пострадал! Но има и нещо по–важно, повелителке моя! – мършавия господин Хикс издържа твърдо на погледа и -Имаме си компания! - Погледнете! – ръката му държаща тежък бастун се насочи по протежението на пътя на запад. В синкавия здрач се забелязваха десетина фигури на коне подредени на калния път рамо до рамо и заемащи го изцяло. В центъра на групата имаше двама души, единият почти дете. Останалите бяха демони! Въоръжени до зъби. Стояха неподвижни и ги наблюдаваха. Конете им бяха запотени и потръпваха в хладния въздух на отиващия си ден.
За Рембрандина Хоол, господин Хикс и останалите гледката бе повече от странна. Разбунтували се демони! Ха! Добре! Голяма група от разбунтували се демони при това въоръжени, както и да е! Рано или късно ще бъдат наказани, ще си получат заслуженото! Но всичко това плюс хора рамо до рамо с тях?! Това надхвърляше всички представи! След началния шок и учудване Рембрандина бе завладяна от гняв! Безсилието й да открие Тир се превърна в омраза към удобния обект стоящ срещу нея. Лесно бе да набеди бунтовниците – демони и подкрепящите ги хора за унищожението на отряда и за вероятната смърт на сина и Тир. Тялото й трепереше от гняв и омраза. Ръката й сграбчи дръжката на меча. Гласът й бе студен, равен и много тих:
-Господин Хикс, избийте ги до крак! - Мършавият господин Хикс се опита да я удържи за миг.
-Но дали имат нещо общо? Може би не са сами?
-Не ме интересува имат ли нещо общо или не! Това са бунтовници и главорези! Избягали демони – роби погубили господаря си, превърнали се във въоръжена заплаха за реда и сигурността във владенията! Ако ви е страх – сините очи се впиха в мрака под широката периферия – сама ще се справя с тези изчадия!
Ръката й изтегли меча, краката я понесоха към изтощения и кон. Яхна го и се понесе между проснатите тела към групата демони и двамината човеци преграждащи пътя от край до край. Господин Хикс я последва за да бъде близо до нея и да я защитава. Хората им ги последваха. Никой от тях не забеляза тези които бяха зад гърба им. Рембрандина Хоол бе на около четири метра пред своите хора когато вляво от пътя, от потъналите във вечерен мрак храсталаци изскочи демон и двуострата му бойна брадва с къса дръжка полетя в сумрака. Острието проблясваше леко в останките от светлина на разпадащия се ден, преди да се забие в тялото на коня. Силата на удара бе голяма, улучи то зад левия преден крак, животното изцвили, сви инстинктивно вдясно изправи се на задните си крака и рухна на земята. Останалите демони изскочиха от прикритията си. Зад гърбовете на налитащия отряд се чуха крясъци и дрънчене на оръжие. Господин Хикс и хората му се озоваха в капан, обградени! Хикс скочи на земята и се отправи към лежащата в калта Рембрандина. Бе успяла да скочи навреме от падащото животно но при удара в земята въздуха от дробовете й излетя. Тя се опитваше да вдишва на пресекулки. Оръжието й лежеше далеч встрани. Неколцина от хората им които не дооцениха положението и се поддадоха на гняв и омраза се хвърлеха напред с конете си. Преди да достигнат линията от ездачи препречващи пътя, повечето бяха повалени от дълги стрели пронизващи телата им от край до край. Тези които оцеляха след тази неуспешна атака бяха разколебани и се върнаха бързо назад към господин Хикс и Рембрандина. Заеха места в кръга от ездачи образуван около тях. Приготвиха се да продадат живота си скъпо.

*****
Мортир наблюдаваше как ездачите заеха кръгова отбрана около падналата жена и мъжа с широкополата шапка. Алва продължаваше да ги обстрелва и да ги поваля един след друг с ефективността на машина. Не бе изстреляна и една стрела в отговор. Дори от това разстояние Мортир усещаше гнева и който се изливаше и намираше отдушник в смъртоносна стрелба. Мортир се изправи в стремената и изкрещя на нейния език:
-Достатъчно Мехада! Стига казах!
Последна стрела изсвистя и проби тялото на още един от ездачите изградили живия щит около жената и мъжа с широкополата шапка. Мортир подкара коня си напред. Странно, че този път животното се подчини, а не остана безразлично на място или дори по–зле не хукна да гони вятъра. Лицето на Мортир се гърчеше в гримаси при всяка стъпка на коня. Бедрата го боляха ужасно! Проклета езда! Демоните свиваха обръча около малобройната група. Гледаха се настръхнали! От плътния обръч демони се отдели една фигура и със сигурна и спокойна стъпка се приближи до поваления кон и изтегли тежката си брадва от тялото му. Животното изцвили, бе все още живо но от тялото му се изливаше поток от кръв. Демонът пое обратно към събратята си.
Мортир изчака Браг да се върне в редиците на своите и когато това бе сторено, сръчка коня си на два метра по–напред и заговори:
-Кои сте вие? Защо ни нападате?
Мъжът с широкопола шапка подкрепи жената за да се изправи и извика в отговор:
-А вие, кои сте по дяволите? Бунтовници? Избягали роби и грабители?
-Ако искате да оцелеете и да видите утрешния ден оставете оръжията и се предайте на моите хора. Струва ми се наясно сте с настоящото си положение и, че нямате изгледи за успех в битка! – ръката на Мортир сочеше повалените от стрелите на Алва тела и плътния обръч от гневни демони.
-Знаеш ли кого нападаш страннико? Знаеш ли кого искаш да вземеш в плен? И кого наричаш – “ моите хора” – тези дрипави роби, безмозъчни същества живеещи за да служат?
В редиците на демоните се чу ропот и те пристъпиха крачка напред. Мортир Некронакс бръкна под ризата си и измъкна навън Символа – Слънце и го остави да легне върху гърдите му.
-Тези същества не са безмозъчни, вече не са и роби! А пък аз ще им помагам доколкото мога в опита им да си извоюват свободата която заслужават! Не съм нападал никого, точно обратното! И вземам в плен когото си поискам! Можеш да попиташ планинския ловец който ми служи! Служиш ли ми Мехад , на мен и на други измежду които и демони?
Алва която стоеше с изпънат и насочен лък към групата на жената и мъжа с широкополата шапка излезе от сенките на шубрака край пътя и просъска:
-Служа! – червените очи горяха сумрака на ранната вечер – факли на омразата каращи всеки срещнал ги да извръща поглед.
В настъпилия миг тишина се чуваха капките стичащи се от листата на редките дървета край пътя в локвите отдолу. Кап – кап! Кап – кап – кап! Мортир пое въздух и продължи:
-Предайте оръжието си веднага! Не убиваме никого за удоволствие! – Мортир си помисли, че май това не винаги е съвсем вярно, сякаш и той самият се опияняваше в някои мигове от кръвта и смъртта … ! Прогони блуждаещите фрагменти от съвест и продължи :
-Посъветвайте своите хора да сложат оръжието и да оцелеят. Това е във ваша власт. Подарете им живота! Мнозина вече пожертвуваха своя напълно безсмислено! Имате време до залез!
-Но слънцето вече залезе! – протестира мъжът с широкопола шапка, жената не се бе обадила досега.
-Значи времето ви е изтекло! Чудесно! Какво решихте, какъв е вашия отговор?
Жената прошепна нещо в ухото на подкрепящия я мъж. Той я пусна, направи крачка напред. Държеше своя тежък бастун с две ръце. Завъртя дръжката, бастуна се раздели, тъмното острие полетя в калта последвано от другата част. Изхвърли и два ножа затъкнати н пояса. Отстъпи назад. Жената пристъпи към своя меч лежащ на няколко метра встрани от умиращия кон. Вдигна го. Обърна глава към Мортир и проговори за пръв път.
-Мога ли да прекратя мъките на любимото си животно? – гласът и бе тих но погледа твърд. - Мортир махна с ръка.
-Давай! – грубостта на думата я накара да потрепери, промълви тихичко почти на себе си:
-Отвратителен варварин, чудовище! – след което с бърз удар преряза гърлото на животното. Направи няколко крачки и хвърли окървавеното оръжие върху тези на мъжа с широкополата шапка. Останалите от хората им ги последваха. Освобождаваха се от цялото си въоръжение.
Последният воин разтоварваше железата си върху внушителната купчина от предадено оръжие която се образува между обръча от демони и пленените хора на Рембрандина Хоол. Лоуг повика Алва, нареди и да вземе колкото демона са и нужни и да разузнае подробно района. Алва посочи с пръст Зак и просъска:
-Искам и него! Нужен ми е! - Лоуг я изгледа намръщено.
-За какво ти е?
-Имам нужда от силен мъж до себе си, демоне! – Алва ощипа Зак за бузата и приближи лице до неговото. Огнените и очи прогаряха дупки в мозъка на момчето. Зак бе напълно вцепенен и шокиран от това изненадващо внимание. Тялото на Алва бе на милиметри от неговото. Уж небрежното отъркване на гърдите й в рамото му почти го повали в безсъзнание! Краката му трепереха от смут и напрежение!
-Е, ще тръгнеш ли с мен да ПРЕТЪРСИМ района?
Зак се огледа. Мортир бе с отнесен и отсъствуващ вид на лицето. Лоуг сви рамене.
-Ако иска да тръгне с теб, вървете! Не е нужно да повтарям, че трябва да си отваряте очите на четири, нали? -–Зак преглътна тежко – Е, приятел какво реши, отиваш ли с Алва?
-Ддда! Дда, отивам! – отприщи се младежа. - Мускулестата и ръка го шибна по гърба и