автор: estela41

Телефонът звънеше настойчиво вече пети път и Диляна го спираше с рязко движение на палеца. Искаше да бъде убедителна в отказа си да приеме разговора. Нейните послания обаче оставаха нечути, защото звъненето се повтаряше периодично като реклама в култово предаване. Всеки път сърцето и трепваше, тя поглеждаше дали се изписва все същото име и натискаше "отказ". Лицето и се ороси от ситна пот, по бузите и избиха червени петна. Жената осъзнаваше, че е в безизходица…
А само преди месец Диляна безгрижно продаваше в магазина си вносно бельо, все реномирани марки на…заможни клиентки. Понякога идваха мъже, чиито усмивки издаваха притеснението им, когато я молеха да им окаже съдействие, за да изберат нещо "по-така" за жените си. Тя приемаше съучастнически опитите им да я убедят, че имат предвид съпругите си, макар да беше сигурна, че изненадата е за младите им екстравагантни любовници. Веднъж един улегнал на вид мъж, с бял костюм и въздействащо фин парфюм, след множество увъртания поиска… прашки…Магазинерката попита за сравнително точна цифра относно обиколката на ханша на дамата и предложи стока, която самата тя би си купила. Докато той разглеждаше бельо, каквото явно не беше виждал отблизо, тя мислено си представяше колко доволна ще бъде притежателката им… И в този миг си даде сметка, за пръв път в десетгодишния си съпружески живот, че би могла да измени на Боян и да получава от някого скъпи подаръци. После се засрами и наведе виновно глава, сякаш някой можеш да навлезе в света на тази незнайно защо и как прокраднала се мисъл, а и никак нямаше повод да се оплаква от щедростта на човека до себе си.
Двамата имаха успешен и щастлив брак и дете, което го украсяваше със смеха си. Боян беше търпелив и всеотдаен, знаеше как да накара жената да се чувства спокойна и сигурна. Той пръв предложи да създадат свой бизнес, който няма да е в сферата на хранителните стоки, където се печели най-добре, но пък ще е свързан с нещо, което и доставя удоволствие. Диляна още от ученичка обичаше да се занимава с мода, четеше списания, гледаше ревюта, и дори рисуваше сама някои модели. За нея бельото беше дреха с особено присъствие в женския свят, то е най-близо до тялото, което той, мъжът, обича да съблича и да гали…Магазинчето си създаде постоянна клиентела - дами, които имаха доверие в преценката и и знаеха, че стоката е оригинална; и мъже…които разчитаха на нейната дискретност. В градче като тяхното, където хората се познават, е трудно да останеш встрани от коментарите, особено ако привлечеш вниманието на общността…И продавачката често си мислеше, че държи в ръцете си нишките на поне десетина интриги, които могат да имат печален край, ако станат достояние на…когото трябва.
Но ето че сега и тя имаше нужда от помощ… за пореден път тя натисна копчето, което трябваше да преустанови нежната мелодия на мобилния телефон. Беше пак същото име - Огнян!
Огън запали този мъж в кръвта и. Той дойде да пазарува в магазина веднъж, после втори път, след което започна да се застоява, да разговаря, да иска да хвърли поглед на всички модели от определена стока, които тя може да му предложи. Винаги изказваше възхищението си от нейната предвидливост, от начина, по който си подреждаше стоката, от обслужването. В един момент тя забеляза, че той не идва да купува, а като че ли само за да разглежда, а седмица по-късно си даде сметка, че не се взира в стоката, а в самата нея. Това я поласка, накара я да изпита трепета, който пълни сърцето на забелязаната жена. Въпреки че беше на 32 години, тя не се смяташе вече за особено млада, не мислеше, че все още може да бъде обект на нечии сънища и мечти.
Огнян не беше от града, въпреки че заживя в него. Той се представи за пътуващ търговски агент, който прави проучвания. Беше винаги облечен стилно, с дрехи, които нямат нужда от етикетите, за да се оцени качеството и марката им. Но не облеклото привличаше неволно погледите, а неговата самоувереност, начинът, по който се усмихваше, сякаш едва сдържаше на устните си всички обещания, които може да получи от него една жена. Диляна не усети кога се увлече, кога започна да го очаква да влезе в магазина, да вдъхне от уханието на парфюма му - дискретно, но упойващо, както и от аромата на скъпите му цигари. Той придаваше на магазина някакъв чар, сякаш го изпълваше с личността си, намагнитваше го. Когато си тръгваше, жената често излизаше на вратата да го изпрати, уж имаше някаква работа, а всъщност го наблюдаваше как се движи, как леко стъпва, а улицата поглъща фигурата му сред останалия мравуняк.
Дали беше влюбена в този 27-годишен свободен мъж! - за нея беше по принцип невъзможно да приеме този факт. Тя възприемаше себе си като сериозна жена, която не се поддава на изкушения, но…сега и се случи нещо, което не можеше да контролира. Успокояваше се, като си внушаваше, че той не се досеща за увлечението и.
Един ден Огнян влезе мокър до кости, защото беше плиснал проливен и изненадващ дъжд. Прозорците бяха замрежени от стичащата се вода: имаше вятър и дъждът падаше косо. Диляна се страхуваше от гръмотевици, изгаси лампите, изключи компютъра и дори спря радиото. Вън беше тъмно сякаш падаше вечерта. Чуваше се какъв порой се лее, а улиците бързо се превръщаха в реки. Не се мярката много хора, всеки беше успял да влезе някъде, там, където му е било най-близо. В магазина нямаше клиенти, когато той нахлу и внесе своя аромат, но този път примесен с мирис на мокри листа и влага. Бързо затвори вратата и я затисна с гръб, сякаш се боеше, че дъждът ще го преследва и тук.
- Извинявай, че така нахълтах, обаче виждаш… - и той безпомощно огледа скъпото си сако, покрито с мокри петна.
- Няма нищо - разбиращо се усмихна тя - искаш ли да свалиш сакото си, за да го изсушиш или поне да не стоиш с него. Откъде идваш, толкова си мокър, нямаше ли къде по-наблизо да влезеш? - Диляна говореше, но сама осъзнаваше, че се чуди с какво да пълни тишината, която не биваше да ляга помежду им.
- Исках да влезна точно тук. - той я погледна красноречиво и тя усети, че очите му надничат чак в сърцето и и четат там всички мисли, за които тя се надяваше, че са скрити.
- Дай, дай, ще ти помогна! Не се притеснявай…ами тя и ризата ти не е суха, но…Далече ли живееш, ако вали така още часове….
- Ти ще ми предложиш някоя дреха - усмихна се той, като хвърли поглед към дамското бельо. - Няма да ми станат, но все пак са сухи, особено онези там…
Диляна видя, че той гледа към една подвижна рамка с летни дамски пижами и нощници. Те бяха по-скоро тоалети, които да разкриват, отколкото да прикриват, повече да примамват, отколкото да топлят. Диляна често си мислеше колко усилия полагат жените, за да се харесат на мъжете, колко често стават глупави слугини на модата, на капризите, само за да привлекат един поглед, да събудят едно страстно пожелаване, да отронят една въздишка.
Проследявайки погледа му, жената осъзна, че той всъщност мислено я облича с една червена нощница с презрамки и със…съмнителна дължина. Руменина заля бузите и.
- Ами имаме и мъжки пижами, ако искаш една - опитът и да прояви чувство за хумор беше относително сполучлив, но погледът и жестовете вече издаваха напрежението и. Тя дори погледна през витрината с желание някой заблуден купувач да се намери, да отвори вратата и да прекрати разговора, който се отплесна в странна посока. Жената си спомни как само преди ден, когато му показваше част от една нова колекция дамско бельо, той уж случайно докосна ръката и, а после директно я хвана, вдигна я и съвсем нежно я целуна. На учудения и поглед отговори с усмивка и с въпрос: "А знаеш ли по-подходящ начин да изкажа възхищението си от най-чаровната продавачка в града?" трябваше тогава да бъде строга, да го погледне изпитателно и да му подскаже, че не може да се държи така с нея. Ако го беше направила, сега той нямаше да бъде толкова смел. Тя спря мислите и се обърна към него.
В това време той сваляше сакото си, после разкопча едно от копчетата на ризата си и започна да оглежда панталоните си, които бяха до коленете във вода.
- Ще ти дам една кърпа, имам тук, можеш да се поизсушиш, виждам, че и косата ти е мокра… - Диляна влезе в складчето, което беше малко и натъпкано с кашони. Спъна се, докато намери ключа за осветлението и притеснено започна да рови за кърпата. Мислеше си, че в това време той е сам пред щандовете. Всичко можеше да се очаква…от непознат, а между изложените стоки имаше някои особено скъпи…
В този момент усети, че не е сама. Обърна се инстинктивно, сякаш очакваше нападение, и то не закъсня. Висок, с широки рамене, разгърден, Огнян затуляше изхода. Ръцете му се протегнаха към нея, очите му я облъчиха със страстен копнеж и тя не разбра как се оказа в обятията му.
- Някой може да дойде - опитваше се да се съпротивлява жената, като въртеше глава, за да избегне целувките му. Той обаче не я слушаше, а я притискаше до себе си, плъзгаше ръце по коприната на блузата и, опитваше се да разкопчее копчето на полата и.
- Моля те, какво правиш? - твърде неубедително го укори тя, като се извиваше в ръцете му.
- Желая те, не виждаш ли че съм луд по теб? Да не си ученичка, за да не забелязваш колко съм влюбен, че не мога и ден, без да те видя…а колкото за вратата: не се безпокой, заключих, преди да те последвам. Сами сме, от кога чакам…откога съм в огъня на желанието…
Тя усещаше дъха му близо до лицето си, вдъхваше аромата на парфюма, поемаше от ласката на ръцете, които вече опитно бяха преодолели препятствието на блузата, и сега трескаво опипваха закопчалката на сутиена. Диляна нервно се засмя, но всъщност и беше приятно да чувства възбудата му, да усеща топлината на нежните му опитни пръсти. Те очертаваха овала на гърдите и, спускаха се надолу към бедрата…Не беше трудно да се долови в движенията лудостта на стаявана страст, както и някаква увереност, която не даваше възможност на полуголата жена да се спаси. Той зашепна слова на признание в любов, шепотът му едва се открояваше на фона на все още яростно плющящия дъжд, но тя го чуваше, той я омагьосваше, подчиняваше я на волята си. Диляна осъзнаваше, че става нещо, за което дори не е мечтала, че този красив и обаятелен човек я обича и след малко ще я направи своя. Тя не намери сили да изпита срам от това, че един почти непознат я разсъблича и опознава. Отдаде се на дълго стаяваното желание да докосне черните му немирни коси, да вкуси от пламъка на сочните му устни.
Там, в теснотата на склада, опирайки се ту в една, ту в друга стена, те бяха две тела, които са сливаха в някаква магия, в танц на любовта и страстта. Възбудена от неочакваността на неговия порив, тя преодоля своя свян и на свой ред го притисна до себе си и с копнеж отговори на ласките му. …
След десетина минути тя се обличаше трескаво, търсеше дрехите си по земята, опитваше се да се събере в самата себе си. Той беше странно спокоен, някак неестествено бързо се стопи цялото напрежение, наблюдаваше я, усмихваше се, и с опитни движения закопчаваше ризата си. Жената се вгледа в очите му, сякаш за да се убеди, че случилото се го вълнува по същия начин, но с изненада видя, че очите му са пусти. Жестът, с който я погали по косите, беше механичен и безжизнен. Мъжът се отдалечи, оставяйки я да се справи с хаоса около себе си и тя чу как сяда тежко на един от столовете в магазина.
Като прокарваше нервно пръсти през косите си, Диляна го последва след минута. Искаше да му зададе въпроса: "Защо и как се случи всичко това?", но той я изпревари:
- Какво направихме ние двамата с теб, а? Ами ако съпругът ти разбере?
- Надявам се, че няма да му кажеш - жената направи тази безсмислена забележка не само за да отбележи, че за "инцидента" знаят само те двамата, но и с надеждата, че като прояви чувство за хумор, ще стопи поне част от създалото се напрежение. Но …за нейна изненада той я погледна изпитателно:
-Зависи от теб…
-От мен ли? - изуми се жената и очите и се вторачиха неразбиращо в това лице, което се явяваше напоследък в сънищата и…
- Имам известни условия, скъпа, ще бъдеш ли така добра да ме изслушаш? - докато казваше това, той стана и пристъпи до нея, взе химикалката и написа на едно листче цифрата 100, почука с показалец върху нея и зачака нейната реакция..
- Какво искаш да кажеш? - жената почувства как опиянението от току-що преживяното се заменя без никакъв преход от страх, който тя все още не можеше да назове, но усещаше, че свива гнездо в сърцето и. Диляна имаше интуиция, която рядко я подвеждаше, но въпреки че можеше да се възползва от нейния скрит и настойчив глас, тя рядко го правеше. Но в този миг тя разбра какво иска той, още преди да чуе обяснението - 100 беше цифра, означаваща сума: в евро или в левове?...
- Това, скъпа, е сумата, която ще откупи временно мълчанието ми, пък и ще бъде възнаграждение за…преживяното. Беше ни хубаво, нали? Заедно: преди малко? Предпочитам по-изискана обстановка, но …ти ще се погрижиш да я осигуриш…следващия път. Сигурен съм, че жадуваш да е скоро. Аз - също! - той я погали по косите с цяла длан, а после само с показалеца си очерта една непрекъсната линия по бузата и, по голата шия…достигна до връхчето на лявата и гръд, натисна го сладострастно и каза безсрамно - Я виж ти: още си настръхнала!
Взе сакото си, без да забележи изумения и и изпълнен с погнуса поглед, отключи вратата, усмихна се заговорнически и каза настойчиво:
-Чакам…
Диляна стоеше безмълвна и гледаше как затваря вратата отвън, без да се
обърне. Ясно и беше, че той не се вълнува от впечатлението, което оставя, нито от нейната духовна драма. Наглостта му беше невероятна и ако не се случваше с нея, жената би си позволила лукса да се опита да я обясни от психологическа гледна точка. Но тя беше главната героиня в този спектакъл, приличен на сапунен сериал…
Всичко се завъртя в главата и: като че ли огромен пъзел трябваше да се подреди. Появиха се случки, коментари на различни хора, тя си припомни думи, на които не беше обърнала внимание, в които не беше се вслушала. Всъщност имаше много събития, които трябваше да я предупредят, но…когато колата се обърне, казва пословицата - пътищата са много…
Огнян беше обикновено жиголо! Продаваше се за пари, но не беше и точно това, защото той не се легитимираше като такъв, а примамваше с мъжки чар, с обаяние, с обещание за свободна любов. И едва когато мушицата попаднеше в мрежата, едва тогава излизаше на лов като стар дебел паяк. Лицемерието му беше уникално добре прикрито под маската на ристократични маниери и възпитание.
Диляна реши да се съсредоточи върху проблема с парите. Боян можеше и да не забележи отсъствието на 100 лева, но ако станат повече? А те щяха да станат, Огнян недвусмислено и беше показал, че се надява тя да подхранва редовно "съвестта" му на "посветен в тайната". Той, о това вече беше невероятно, той дори се надяваше да продължат да се срещат!
Жената се суетеше из магазина, отваряше и затваряше чекмеджето, вадеше и прибираше отново парите, обмисляше ситуацията, която я плашеше със своята нелепост, но и с онова, което можеше да се породи след време, ако истината блесне…Най-трудно и беше да свикне с мисълта, че ще лъже, ненавиждаше лъжата и това не беше етично предписание, а трайно отношение към света и хората. То беше в основата на самооценката и на себеуважението и.
…Тя реши да не предприема нищо, да изчака, може би Огнян не е толкова последователен в осъществяването на пъклените си планове, може би ще размисли, ще проумее, че тя е невинна всъщност, че той я ...прелъсти, че …
Така в тревога минаха няколко дни и ето че днес изнудвачът заяви за себе си. Тя отговори на първото му позвъняване, за да чуе, че трябва да приготви парите и да ги донесе в стая 203 на хотел Амбасадор. И по възможност да си сложи черно дантелено бельо. Жената гневно прекрати разговора, още преди да свърши лъстивият поток от думи. Но звъненето беше настойчиво и я изнервяше. Диляна затвори магазина от страх, че той да дойде и лично да и говори за това. Градът изведнъж и стана тесен. Не искаше да се прибере, защото …той знаеше и адреса и. Да иде при приятелка? - на кого можеш да се довериш в такава ситуация, прекалено уличаваща е. И жената неусетно навлезе в сянката на централния градски парк, за да си почине, да обмисли…дори реши да напусне временно града. Можеше да иде на гости при леля си в Пловдив. И бездруго я канеше отдавна. Да! - ще вземе и детето си. А през това време? Ако той иде при съпруга и, ако наистина му каже? Мислите се редяха една след друга в главата и, караха я да полудява от напрежение, от чувството, че всички пътища са без изход.
Денят я завари скитаща - от площад към площад, от спирка към спирка, обходи, без да гледа къде върви, почти целия град. Накрая видя ,че стои пред вратата на апартамента си. Боязливо отключи и се промъкна като крадец. Чу че вътре Боян и Севдалина се смеят. Сърцето и се отпусна. Не можеше да има смях, ако онзи беше идвал, и беше казал…Придобила смелост, жената влезе и дори се усмихна. Мъжът и вдигна очи, погледна я изпитателно и я поздрави. Каза, че иска да поговорят, и ако е възможно, да идат в другата стая. Краткотрайната увереност на жената веднага се смени от страха. Краката и се подкосиха, сякаш я качваха на ешафод.
- Слушай, не искам да го вземаш насериозно, но съм длъжен да ти кажа. - Боян наведе глава, за да прикрие усилието, което щяха да му костват следващите думи. Тя добре познаваше това движение, познаваше го токова добре?! В този миг усети как вълна от обич я залива. Този мъж беше смисълът на живота и. Как допусна да изложи на риск връзката си с него!
- Къде с разсея, слушай ме - подкани я нетърпеливо и дори малко раздразнено той.
- Да, извинявай, кажи какво има -и Диляна го погледна за пръв път в очите.
- Днес някакъв тип, лустросан и напарфюмиран, дойде да ми каже, че си му любовница. Чудя се как се сдържах да не го пребия. Не че му се размина де…Но все пак можеше да си отнесе и още. Сега имам призовка от…полицията. Подал оплакване за телесна повреда. Трябва да внеса пари, не знам каква ще е сумата. Съжалявам, че не се сдържах, но не обичам клеветите….
Диляна гледаше и не виждаше, слушаше и сякаш отсъстваше от разговора. Значи този жалък мъж беше намерил все пак път към …парите. А Боян я беше защитил, без да се усъмни, без дори да я пита дали това е вярно. Тя усети, че по лицето и текат сълзи.
- Е, недей сега де, ще ги прежалим там, колкото и да са, а той да си знае друг път…хайде сега да вечеряме, че има един мач, който няма да пропусна.
Късно вечерта, след като любимият отбор спечели с два на нула и след като в някакво упоение той я люби, като и шепнеше нежни думи и обещания, Диляна се опитваше да заспи, но сънят все не идваше. Нещо и тежеше, прекалено непоносимо, прекалено изнервящо…Тя протегна ръка и погали съпруга си. Той се обърна и я погледна:
-Още ли не си заспала?
-Не и преди да ти кажа нещо..
-Давай, че аз съм уморен до смърт…
-Знаеш ли, той , този, напарфюмираният…
-Е?
-Не е трябвало да го пребиваш.
-Защо? Дори му беше малко, мен ако питаш.
-Защото не те е излъгал…съвсем.
Диляна усети как тежестта се свлича от сърцето и. Но в заредената с барут тишина осъзна внезапно, че има истини, които … не са …необходими никому. Но беше вече... късно.