автор: bonnka

Припичаше тежко и фатално, най-горещия ден за лятото до сега. Джипа се движеше из селските улици, и вдигаше отдавна незагасвала пепел. Минаваше покрай селски кирпичени дувари, телени огради, големи разкривени дървени порти с пръстеновидни железа вместо звънци. Некролози почти на всяка порта. Нямаше даже кучета, скитащи из пепеливите черни улици. Бавно пъплеше по тесните пътчета, и се вглеждаше в селските къщи. Зад стените също е имало живот, имало е любов, гняв, страх и надежда. Колкото и различно да са живяли хората зад тези огради, чувствата им са били същите, плакали са и са се смели, мечтали са. Но са живяли просто и истински. Без манипулация, изнудвания и заплахи.
Само, когато ти е опростен живота можеш да обърнеш внимание на малките неща. Подробностите, тези привидно незначителни точици, са точно в основата на деня ни и без тях той е празен.
Замисли се за паралелността в живота й, като действителност и фикция. Тя живееше интензивно и напрегнато, бореше се всеки ден с какво ли не, в работата, в семейството, в общуването, понякога дори със случайността.
Искаше да направи толкова много неща за толкова кратко време и понеже бе невъзможно осъзнаваше как вероятностите изтичат между пръстите й, а тя е безсилна да ги задържи. Искаше да има време за всичко за което мечтае – на първо място да има време за хората, които обича. Но на човек никога не му е достатъчно това което има, и постепенно започва нещо да му липсва. Затова и тя се въртеше в един туистър изпускайки най-важната реалност, като задържаше призраци. Осъзнаваше загубеното едва когато е факт и няма връщане. Децата й растяха без нея, буквално обременени с институции и задължения, колко пъти на ден успяваше да ги прегърне...а колко пъти искаше? Понякога когато беше няколко дневна командировка искаше толкова силно да е при тях и да ги докосне, че чак я болеше, и за дълго оставаше в нея онова чувство на жажда, което не можеш да облекчиш с нищо.
А мечтаеше за спокоен селски живот, сега в този момент единственото й желание беше да се върне в това просто време. Колко хубаво би било да живее без усложнения, без информация, без цели. Просто и обикновено. Представяше си как се събужда в ранната сутрин точно, когато лъчите пронизват мрака и все още лятната мараня не се е свлякла с цялата си тежест. Става и облича лека памучна рокля, след това излиза боса в градината, минава покрай цветните лехи, които са пропити с роса, а те мокрят ходилата й. Пуска дървената кофа в герана и я издърпва пълна със студена изворна вода. Наплисква си лицето, което я ободрява приятно. Мириз на токущо окосена трева изпълва ноздрите й. Слънцето пробива с лъчите си короната на стария орех в градината и прави слънчеви зайчета по цветята отразявайки се в малките прозорчета и капчиците роса върху листата, и всичко изглежда, като напръскано с въгленчета. Дочу смеха на децата си, който долиташе от таванската стая и това бе най-прекрасния звук, който някога би чула. Качи се нагоре тихомълком и леко прокара поглед през полуотворената врата на детската стая, бой с възглавници и дъжд от лек бял пух изпълваше стаята. Да задържи този миг завинаги, никога не би се повторил вече. Извади фотоапарата от съседната стая и щракването на създадената снимка отеква сливайки се със звънчетата детски смях. Слиза босонога в кухнята за да направи закуска и минавайки покрай огледалото в коридора вижда едно рошаво но изпълнено със светлина създание, защото само щастието свети...и любовта.
И отново паралелно на това се връща в реалната си сутрин където нищо не е толкова просто и светло. Събужда се в бялата си луксозна спалня благодарение на дигиталния часовник а звъна е толкова изкуствен и жесток. Обичайно главоболие, и в съзнанието й кънти „кафе”. Влиза в стъкления кафез за сутрешния душ със студена вода, който я подготвя за напрежението на деня. Тишина, децата спят отрепани от нощното висене пред компютъра и телевизора. Прекарва почти час пред огледалото за да достигне съвършенството във външния си вид защото конкуренцията е убийствена и в този свят в който живееше трябва да се бориш не само с ум.
Завърши работата върху себе си със закопчаването на високи маркови сандали и премина покрай голямо огледало на стената в тъмното мраморно фоайе виждайки непозната излъскана жена излъчвайки стъклена перфектност и студенина.
Вля се в движението умело говорейки по телефона. Светофари и простаци-шофьори, задръствания, нерви, би дала всичко на света за да не закъснее за сутрешния съвет. Отвори кутийка и погълна едно...не по-добре две розови хапченца, деня ще е напрегнат, трябва да издържи.
Офис, телефони, карти, асансьори след това служебен обяд, дори миг време не намери за да помисли за децата си. Телефони, срещи, да се обади на децата, но ако има нещо те ще се обадят. Времето е много, много скъпо, по-скъпо от живота. Служебна вечеря, в къщи като парцал – душ, бърз поглед в детската – спят – добре изглеждат, утре ще им се обади.
Две хапчета и сънища.
Красиво място, децата шляпат и се пръскат в реката а тя седнала на брега с крака във водата се смееше, лек ветрец който си играеше с листата на дърветата, като ги караше да издават истински шум. Той също бе седнал до нея и хвърляше камъчета, като правеше жабки, и от време на време задържаше поглед върху плувката във водата. Тя разстла леко одеало и започна да нарежда за обяд. Варена царевица, домати, голямо парче сирене и прясна пита. Повика ги, и те мокри и запъхтяни се хвърлиха върху одеалото бързайки да вкарат нещо в уста. Малкия се опъна сит и за няма и минута заспа. Към късния след обяд рибата започна игриво да се подхърля във водата, което я накара да изпита някакво неясно удоволствие. Остави този миг в съзнанието си завинаги, как той и големия ловят каракуди а малкия спокойно похърква докато тя го гали по косата както спи.
Алармата на нечия кола я изтръгна механично от съня, след малко полицейска сирена и тишина, с изключение на сърцебиенето което отекваше в слепоочията й пневматично туп – туп – туп нямаше други звуци. Стана и мина покрай детската – надникна, децата спяха. След това мина покрай неговата стая спря пред вратата и се заслуша – леко похъркване, което й бе толкова чуждо колкото радостта. Седна в огромния претенциозен и еснафски хол, луната осветяваше стените, уиски, лед, запали цигара и се вгледа в една рожба на художествената фотография. Черно-бяла снимка на две момченца, които се бият с възглавници върху голямо тежко дъбово легло и около тях навсякъде лети бял снежен пух.