автор: salza

Единственото нещо, което се движеше по дългата сърповидна линия на брега, беше една черна точица. С приближаването й до една изоставена рибарска лодка, от която беше останал само скелет от ребра и кил, и от известна рехавост в чернотата й, стана ясно, че точицата имаше четири крака; с всеки изминал момент се виждаше все по-добре, че точицата всъщност се състоеше от телата на двама млади мъже.
Само очертанията на техните силуети на фона на пясъка, излъчваха ясно забележима виталност, неуловима енергия струеше и при приближаването и при раздалечаването на телата, която, въпреки че бе едва доловима, предизвикваше бурни пререкания излизащи от малките устица на кръглите малки главици. При по-близък поглед всичко това беше съпътствано от повтарящи се бодвания на един бастун, който се виждаше от дясната страна.
- Искаш да кажеш...Наистина ли вярваш...? - при тези думи бастунът от дясната страна и откъм вълните, като че ли подкрепяше казаното като чертаеше дълги прави линии върху пясъка.

- Проклетa политика! – беше изречено ясно от тялото от ляво и докато тези думи звучаха във въздуха, устите, носовете, брадичките, малките мустачета, туидени каскети, груби ботуши, ловни куртки и карирани чорапи на двамата говорещи се откроиха още по-добре, а димът от лулите им се издигаше нагоре; нищо не беше толкова едро, толкова живо, толкова кораво, червено, космато и по мъжки енергично като тези две тела на мили разстояние наоколо, които се състояха от море и дюни.

Те се тръшнаха на пясъка близо до кила със стърчащите шест ребра на черната рибарска лодка. Познато е как едно тяло като че ли се отърсва, за да се освободи от спора и за да се извини за възбудата; то се тръшва долу и със своята отпуснатост излъчва готовността си да започне нещо ново – без значение какво, стига то да се появи. И така Чарлс, чиято пръчка беше нарязвала брега в продължение на повече от половин миля, започна да хвърля плоски камъчета, които леко докосваха повърхността на водата, а Джон, този, който извика „ Проклета политика!”, започна да заравя пръстите си все по-дълбоко и по-дълбоко в пясъка. Докато ръката над китката му потъваше все по-дълбоко в пясъка и той трябваше да навие ръкава си малко нагоре, очите му загубиха блясъка си, или по-точно загубиха искриците на мислите и опита, които придават неразгадаема дълбочина на очите на възрастните, и в тях остана само ясна, прозрачна повърхност, която не изразяваше нищо друго освен учудване, такова каквото може да се види в очите на малките деца. Без съмнение заравянено в пясъка имаше нещо общо с това. Той си спомни, че ако човек копае малко навътре водата започва да се процежда под пръстите и тогава дупката се превръща в ров, кладенец, извор, в таен канал водещ към морето. Докато избираше в кое от изброените неща да превърне пясъчната дупка и докато все още пръстите му мърдаха във водата, той напипа нещо твърдо – овално тяло от твърда материя – и след като полека избута една голяма неправилна купчина, той го извади на повърхността. След като полепналият пясък беше почистен, отдолу блесна зелено. Това беше парче стъкло – толкова опушено, че бе почти матово - морската вода беше загладила всичките му предишни ръбове и форми до такава степен, че беше невъзможно да се каже дали това е било парче от бутилка, халба или прозоречно стъкло; това беше просто едно парче стъкло, което изглеждаше почти като скъпоценен камък. То просто можеше да бъде поставено в златен обков или да бъде пробито и окачено на верижка и щеше да се превърне в бижу – част от огърлица или зелена матова светлина върху нечий пръст. Може би въпреки всичко, това беше наистина скъпоценен камък – носен някога от смугла принцеса, която спуснала ръката си във водата докато седяла на кърмата и слушала песента на робите-гребци, а лодката й прекосявала залива. Или може би дъбовите страници на потънало Елизабетинско ковчеже са се разпаднали и дълго са били люляни и преобръщани от вълните, докато неговите изумруди най-накрая стигнали брега. Джон го завъртя в ръцете си, вдигна го срещу светлината; той го задържа така, че неговата неправилна форма закри част от тялото на приятеля му и стоеше като продължение на дясната му ръка. Зеленото избледняваше или леко се сгъстяваше когато беше насочвано срещу небето или във втория случай – срещу тялото. То го зарадва и едновременно с това го озадачи – беше толкова твърдо, толкова плътно, толкова съвършено като предмет в сравнение с неясното море и мъгливия бряг.

В този миг една дълбока, финална въздишка го сепна – тя го накара да осъзнае, че приятелят му Чалс беше хвърлил във водата всички налични наоколо плоски камъчета или може би беше стигнал до извода, че вече няма смисъл да хвърля. Двама седнаха един до друг да изядат сандвичите си. Когато свършиха със закуската и станаха на крака изтупвайки се, Джон взе парчето стъкло и започна мълчаливо да го разглежда . Чалс също погледна към стъклото. Но той веднага забеляза, че то не беше плоско и пълнейки лулата си, той проговори с енергия, в която нямаше и следа от шеговитост:

- Да се върнем на това, за което говорех ...

Той не видя, но дори и да беше погледнал едва ли щеше да забележи, че Джон, след като беше гледал парчето стъкло за момент, колебливо го мушна в джоба си. Този импулс, може би бе същият, който кара детето да вдигне едно камъче от пътеката осеяна с тях, да му обещае живот на топлина и сигурност върху лавицата на камината в детската стая, радвайки се на чувството на власт и доброта, които се съдържат в това действие, и вярвайки, че съцето на камъка ще подскочи от радост, когато се види избран сред милионите като него, и той, камъкът ще се се наслаждава на това блаженство наместо живота сред студ и влага върху пътя. „Всяко от милионите камъчета можеше да бъде избрано, но ето че избраха МЕН, МЕН, МЕН!”

Дали тази мисъл присъстваше или не в съзнанието на Джон, парчето стъкло зае своето място над камината, където тежеше на мястото си върху малка купчинка писма и сметки и служеше не само като чудесна тежест за хартия, но и като естествен, привличащ погледа обект за младия мъж в моментите, в които се откъсваше от книгата. Ако един предмет бива поглеждан отново и отново, почти несъзнателно, докато умът е зает с други неща, то той се заплита толкова дълбоко в потока на мисълта, че започва да губи истинската си форма и приема една идеална форма, която обсебва ума и се появява най-неочаквано. Така Джон откри, че когато се разхождаше навън беше привлечен от витрините на антикварните магазинчета, и то само защото зърваше неща, които му напомняха за парчето стъкло. Всичко, стига да беше предмет със закръглена или овална форма, и вероятно с умиращо пламъче скрито дълбоко в сърцевината му, без значение от материала – порцелан, стъкло, кехлибар, камък, мрамор, дори гладката овална повърхност на праисторическо яйце, можеше да му напомни за него. Освен това, той свикна да гледа надолу, особено когато се разхождаше в близките пустеещи места, където често изхвърляха битови отпадъци. Подобни предмети често се срещаха там – изхвърлени, безполезни за никого, безформени, отхвърлени. Само за няколко месеца той успя да събере четири-пет екземпляра, които заеха своето място над камината. Те бяха и полезни – за човек като него, който очакваше да влезе в Парламента и да направи блестяща кариера, той винаги имаше множество книжа, които трябваше да бъдат надлежно подредени – речи към избирателите, политически декларации, покани за членство, покани за вечери и т.н.

Един ден, тръгвайки от жилището си в Темпъл, за да хване влака и да отиде на среща с избирателите си, очите му се спряха на един забележителен обект, който лежеше полускрит в една от онези тесни ивици трева, които опасват основите на големите държавни сгради. Той успя само да го докосне с върха на бастуна си през оградата, но можа да види, че това е парче порцелан с повече от удивителна форма, която наподобяваше морска звезда – оформено или счупено случайно на пет неправилни, но много характерни върха. Цветът му беше преобладаващо син, зелени ивици или точици тук-таме покриваха синьото, виждаха се и тъмночервени линии, които му придаваха много привлекателен вид и излъчване. Джон веднага реши, че трябва да го има, но предметът потъваше все по-навътре колкото и да го буташе. Накрая той беше принуден да се върне в къщи, за да скалъпи един телен пръстен и да го прикрепи към края на една пръчка, с помощта на която и с големи усилия и сръчност, той най-сетне успя да издърпа парчето порцелан до обхват възможен за ръката му. Когато го вдигна, той възкликна тържествуващо. В същия момент отекнаха ударите на часовника. Беше немислимо да не отиде на уговорената среща. Но срещата се проведе без него. Как това парче порцелан е било счупено в тази удивителна форма? При внимателно разглеждане можеше без съмнение да се установи, че звездовидната форма е случайна, което го правеше да изглежда още по-странно; изглеждаше наистина невероятно да съществува друго такова парче. Поставено в единия край на лавицата над камината, докато на другия край се мъдреше парчето стъкло изкопано от пясъка, порцеланът изглеждаше като същество от друг свят – чудато и фантастично като арлекин. То изглеждаше сякаш прави пируети в пространството, проблясвайки на моменти като мигаща звезда. Контрастът между порцелана – толкова жив и искрящ и стъклото – толкова нямо и вглъбено, го удивляваше и така едновременно учуден и удивен, той се питаше как тези два предмета съществуват в един и същи свят, още повече как стоят на една и съща тясна, мраморна лавица в една и съща стая. Въпросът му така и остана без отговор.

Той започна да обикаля места, по-богати на счупен порцелан, като пустеещите земи около железопътните линии, разрушени къщи и общински земи в околностите на Лондон. Но порцеланът рядко бива хвърлян от голяма височина, такова хвърляне е едно от най-редките явления в човешкото поведение. За да има късмет, човек трябва да открие някоя много висока къща и в нея една жена да бъде така обсебена от безразсъде импулс и страстен гняв, че да хвърли своята кана или купа направо през прозореца, без да мисли дали има някой долу. Счупен порцелан се намираше лесно и по много, но тези парчета бяха счупени при дребни домашни инциденти и затова нямаха особено предназначение или характер. Освен това, впускайки се все по-навътре в търсенето на порцеланови парчета, той често беше толкова удивен от огромното разнообразие от форми, които можеха да се намерят дори само в Лондон, че откриваше все повече причини за чудене и размисъл в различията на тяхното качество и структура. Най-хубавите екземпляри той донасяше в къщи и поставяше над камината, където обаче те служеха само като декорация, тъй като книжата, нуждаещи се от тежести, все повече намаляваха.

Той започна да пренебрегва задълженията си - или просто ги пропускаше разсеяно, или неговите избиратели, в случаите, когато го посещаваха, бяха неприятно изненадани от вида на полицата над камината. Във всеки случай, той не беше избран да ги представлява в Парламента, а неговият приятел Чарлс, вземайки случилото се твърде присърце, побърза да го успокоява, но откри, че той е съвсем леко разочарован от случилото се нещастие, затова Чарлс можеше само да предположи, че въпросът е твърде сериозен, за да бъде осъзнат от Джон веднага.

Истината бе, че същия ден Джон беше ходил до Барнс Комън и там, под един прещипов храст, беше открил много интересно парче желязо. То беше почти идентично като форма със стъкленото парче - масивно и закръглено, но и толкова студено и тежко, толкова черно и метално, че очевидно идваше от друга планета и произхождаше от някоя от мъртвите звезди или пък бе скално парче от луната. То опъна джоба му надолу, тежеше много дори поставено на камината и излъчваше студ. И въпреки това, метеоритното парче стоеше на същата лавица заедно с парчето стъкло и звездподобното парче порцелан.

Всеки път когато погледът му пробягваше по парчетата, решителността да притежава предмети, които даже превъзхождат наличните, измъчваше младия човек. Той се посвети още по-пламенно и решително на търсенето. Ако не беше толкова погълнат от амбицията си и убеден, че някой ден една новооткрита купчина боклук би го възнаградила, всички разочарования, които беше изстрадал, да не говорим за умората и подигравките, биха го накарали да се откаже от търсенето. Въоръжен с торба и дълга пръчка с прикрепена приспособяема кука, той преравяше всички възможни боклучени находища, тършуваше под заплетени купчини отпадъци, претърсваше всички улички и пространства близо до стените, където от опит знаеше, че би могло да се намерят захвърлени предмети от този вид. Когато изискванията му станаха по-високи и вкусът - по-безкомпромисен, разочарованията станаха безброй, но винаги имаше искрица надежда в образа на причудливо нарязано или отчупено парче порцелан или стъкло, която го примамваше. Минаваха ден след ден. Той вече не беше млад. Неговата политическа кариера беше вече факт от миналото. Хората се отказаха да го посещават. Той беше твърде мълчалив, за да си струва да бъде канен на вечеря. Не говореше с никого за своите сериозни амбиции, липсата на разбиране беше ясно доловима в тяхното поведение.

Той се отпусна назад в облегалката на стола си и загледа как Чарлс вдигаше поне дузина пъти камъни от лавицата над камината и рязко ги оставяше обратно, в подкрепа на думите си за политиката на Правителството и без дори за миг да забележи тяхното съществуване.

- Кажи ми истината, Джон? - попита внезапно Чарлс като се обърна с лице към него. - Кое те накара да се откажеш от всичко така внезапно?
- Не съм се отказал, - отговори Джон.
- Но ти вече нямаш никакви, ама никакви шансове, - каза грубо Чарлс.
-Не съм съгласен с теб, каза Джон убедено.

Чарлс го погледна и се почувства неловко, в главата му се мярнаха най-необичайни съмнения, обзе го странното чувство, че говореха за различни неща. Той се огледа наоколо, за да открие някакво утешение за своята ужасяваща депресия, но разхвърляният вид на стаята го подтисна още повече. Какви бяха тази пръчка и стара платнена торба, които висяха на стената? Какви бяха тези камъни? Докато гледаше Джон и застиналото и далечно изражение на лицето му - нещо му просветна. Знаеше много добре, че дори включването му в платформата беше невъзможно.

- Хубави камъни, каза той толкова весело, колкото можеше и като каза, че има уговорена среща и трябва да тръгва, той напусна Джон – завинаги.