автор: lubara

Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало. Това дълго време му се струваше невъзможно, все пак близо петдесет години минаха от деня, когато го построиха.
Израсна в тих квартал, почти в края на София тогава. Сега си е направо център. Старият учител, който го построи казваше - отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая, на петдесет метра от него. Кестените бяха обградили трамвайната линия, алеите с цветя бяха винаги цъфнали, тревата блестеше от утринната роса. Чак след две спирки започваше паважът. Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него. Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита, все още имаше каруци да трополят из града. Следваха виковете на млекаря, той винаги бе внимателен, дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко. Тази простичка идилия му се струваше, че ще продължи години. Само да знаеше какво го чака …
Всъщност първото нещо, от което апартаментът не беше доволен бе, че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й, когато при него все още беше топло и есента се бавно си тръгваше.
Старият учител не бе чак толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “. Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години. Дядо им, станал отрано пенсионер ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали.
Но годините си минаваха и един ден на мястото на кварталната кръчма апартаментът видя как зейна голяма дупка. Обградиха улицата с тараби, къщичките за ден изчезнаха. Вече не конския тропот и млекарят го будеха, а шума и боботенето на строителни машини. След три години хотелът беше готов, на 22 етажа. Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа горе, наистина града се виждаше като на длан. И колко различно беше всичко, но апартаментът винаги ги приземяваше, сякаш им казваше, този свят не е за вас. Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото.
Един ден старият учител си замина от апартамента. Нямаше да се върне, както това беше направил и младият чичо и то тогава, когато те растяха и най-много щеше да им липсва. Апартаментът задълго бе помръкнал и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен.
Не че не се случваха и други неща. Първият студент на апартамента. Първата любов, която той усещаше по бащиното сако, което едното момче обличаше понякога. А после и първият войник, смешен и горд с обръснатата си глава. Или пък хубавата военна униформа, която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше. А той си беше млад, но тичането по толкова много задачи беше рано посипало сребро по косите му.
Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи, беше самостоятелен и търсещ пътя си от малък. Апартаментът се безпокоеше за него, усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен. Родителите се тревожеха силно за сина си, който така проправяше път за по-малкия, те трудно искаха да повярват, че децата са пораснали.
Годините минаваха, вече студенти, момчетата не говореха много, но се усещаше всяка тяхна радост, мъка и колебания. Идваха и момичета при апартамента, едни за малко, други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни, апартаментът си почиваше, когато те си отиваха. Други бяха мълчаливи, но присъствието им се усещаше дни наред.
И така се сменяха сезоните, една ранна пролет апартаментът отново осиротя. Тихата жена, толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване. Бяха останали само мъжете. Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата, но беше някак прегърбен. Само по изпушените цигари, когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега. Апартаментът искаше да помогне, приемаше различни хора, а и компании, само мъжете да не чувстват самотата. Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката.
И тогава, загубил надежда той отново се оживи. Една след друга при него влязоха две жени. Та те си бяха момичета тогава. Смехът им, желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше. А и дойдоха най- малките. Суетата около първото бебе на апартамента, дядовците, грижовната баба, въпреки непривичната градска среда, всичко това си беше ново за него и му харесваше. Може би е време да се забравят трудните години?
И отново строежите започнаха. За една есен от кестените, алеите и тревата наоколо не остана нищо. Само бетон и асфалт, апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него, трудно заспиваше и вече искаше да остане сам. Неговите хора нека да намерят други пътища по света, той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години.
Дойде време и синът на стария учител да стане пенсионер. Внуците и грижата по тях го залъгваше, докато се разбра че малко се е грижил за себе си. Дълго се надяваше, че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци, че ще остарее съвсем тук. Не му се заминаваше, не се предаваше до края. И тогава апартаментът се почувства наистина най-омъчнен и нещастен. Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса, чакайки скъпите внучета. Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците, да говори как ще го прекрои и направи щастлив. Тогава разбра, че деня за прощаване предстой, всичко е въпрос на време.
И този момент бе вече дошъл, години след като нямаше кой да му се радва както преди. Все пак толкова трудно беше да повярва, че след всичко изживяно ще го изоставят. А това не беше лесно за внуците на стария учител. Те са вече почти на неговите години, когато той прекрачи прага му за първи път. Трябваше им време , за да се простят със всичко отминало.
Дали са го сторили? Не може да са го забравили, си мисли и сега апартаментът. Радва се на новия си облик, лъскавите алуминиеви дограми и тежка дъбова нова врата. Но той си остава апартаментът на стария учител. Та нали той го построи, заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях, макар и останала там някъде в миналите дни. Има кой да си спомня с добро за онова време, така си мисли и сега този наш обичан апартамент.

07. 03. 07.
Любомир Николов
В памет на всички , които са живели там
и не са сред нас .