автор: tiamat

Твоето невръщане вещаеше
да бъде слънчево и сухо времето.
Аз молех се за дъжд,
небето прати вятър,
който грабеше със шепите си стъпките.
Пак молех се за дъжд,
поне да те измие
или със локви да запълни дупките,
които онзи вятър изкопа...
Небето прати слънце.
И стана светло,
а светлото- разкъса сетивата,
светът ми раздроби се на причини
и форми за реалност.
И стана сухо.
До напукване на почвата.
/В такава суша нищо не покълва,
покълналото-пожълтява младо/
Пак молех се за дъжд...
Нали от кал сме хората...
Не.
Нищо.
Само други стъпки-
Върху прашния ми път,
които отминават.
И твоето невръщане ще мине
Като теб-
По суша.
Погледнато отгоре
/и облаците се разбягаха от ужаса-
пресъхване на облачните същности,
които нямат толкова във себе си
да напоят пустинята./
Напукана от сухо...не валя.
Но във дълбокото
/дали разбра,че има и такова?/
река препуска...
Непресъхваща река
която няма да прогледне никога.
/Родените в дълбоко са подпочвени/
Така и ще се влея във морето-
под дъно.
Без да разбереш,
защото извървял си ме отгоре
и само път съм ти била
към някаква по-видима река.