автор: Lumina

София е прекрасно място да приключиш една токсична връзка! Всъщност, всяко място е прекрасно, когато вече си я приключил...
Случи се съвсем неочаквано и как иначе - когато си прекарал пет месеца в ада, започваш да си мислиш, че изход няма и си обречен на вечни мъки. Хубавото на страданието обаче е, че не е безкрайно - винаги има един момент, една психологическа граница, когато "удряш дъното" и получаваш просветление. И си свободен.
Зен учи, че трябва да се медитира върху нещата такива, каквито са. Например ябълката, която трябва да се гледа именно в това си качество, а не, че е червива. Но като се замислиш, не е ли червивостта на въпросната ябълка част от същността й? А когато става въпрос за човека срещу теб, как можеш да отделиш "червивостта" от човека и най-вече - безопасно ли е да се опитваш да го правиш?
Известна слабост на нас жените е, че се влюбваме в потенциала на един мъж, вярвайки, че само ние сме способни да извадим на бял свят неговата прекрасна същност, която така примамливо прозира под повърхността и чака точно нас да дръпнем воала. И да заживеем "happily ever after"...
Представете си сега Mr. Big - великолепен, расов мъж в разцвета на силите си, умен, интелигентен, елитна гимназия, две висши, материално осигурен, сексапилен, нежен, мечтаещ за семейство и деца... и наранен. Зарязан от приятелката си преди достатъчно дълго време (Кучка! Как е могла да причини това на такъв мъж!).
Дори само стоическото страдание, запечатано на лицето му и придаващо му неустоим романтично-декадентски ореол, би било в състояние да събуди в мен желание да се отдам изцяло на спечелването му отново за каузата на любовта. И го направих - отдадох му се...
Последваха пет месеца, прекарани в неистови усилия да захраня сърцето на този мъж с енергия, във вяра и чакане то да заработи отново, а резултатът беше единствено това, че с всеки изминал ден, аз губех своята все повече. Вместо моята светлина да освети живота му, стана така, че тъмнината, идваща от него, ме обгърна изцяло. Докато не настъпи сюблимният момент - онзи, в който човек или умира, или изплува...
За мен този момент настъпи преди два дни. Нямам спомен някога през живота си да съм била толкова несигурна в способността си да оцелея. Изкушението беше ужасно, а аз вече нямах сили да се боря. В отчаянието си направих нещо, което никоя нормална жена не би направила - обърнах се за помощ към мъжа, който беше източникът на това нещастие. Нали той самият е минал през това, ако той е изпитвал същото, как е оцелял?
Тогава го видях наистина. За пръв път, откакто го познавах, го видях такъв, какъвто е - една черна дупка. Не можеш да накараш черна дупка да те види и чуе, защото тя няма очи и уши. Не можеш да посееш надежда и любов в сърце, което не съществува. Можеш да измъкнеш човек от ада, но никога няма да измъкнеш Ада от него самия. Разбрах, че в точката, където аз бях на прага да предпочета физическата смърт пред душевната, той беше избрал смъртта на душата, за да остане да съществува физически.
Хората винаги разсъждават за съвършеното и божественото като за категории, които някак естествено се намират в положителния край на моралния и естетически континуум. Никога не бях предполагала, че може да съществува същото по величина съвършенство в противоположния, отрицателен край.
Това обаче, което видях в този мъж по време на просветлението, беше точно чистото съвършенство със знак минус - абсолютната, метафизична празнота и тъмнина. И осъзнаването на това съвършенство породи в мен безграничен респект, почти благоговение.
Абсолютното нещастие е отвъд способността на нас, простосмъртните да го проумеем и сега аз разбирам единствено, че То трябва да остане необезпокоявано. Може би, ако хората знаеха, че Нещастието живее в елегантната бяла сграда сред очуканите панели, щяха да я кръстят Тадж Махал и да започнат да полагат цветя пред прага...
Това поне изпитах нужда да направя аз, като знак на уважение и жест за сбогом. Докато се отдалечавах, си мислех за иронията на Вселената, да постави тази сграда и нейния тъжен обитател точно в сърцето на квартала, който никога не спи и не остарява, където можеш да обядваш за лев и 30, докато те обслужва сериозен келнер, облечен в тениска, да се напиеш до козирката и да ходиш гол из блока, да танцуваш до припадък, или да се влюбиш до полуда, въобще - ДА ЖИВЕЕШ.


9 септември 2005