Много е важно те да не могат да ми хванат мислите. Затова аз ги говоря, пущам ги на свобода и те хукват, бягат в различни посоки и се разсейват. Докторът ми вика, че на 55 години не мога да съм бременна. Виртуално пространство, лично пространство. Сложни работи.
Ако ме беше погледнал на видеозона, щеше да ми каже кога ще родя. Един път слязох на пазара “Иван Вазов”, но кучетата ме разпознаха и тръгнаха след мен. Ям като свиня – сега само хляб, обаче е трудно, защото нямам зъби. Те имат връзка с кучетата и така могат да ме хванат. Вярвам на китайците. И аз щях да съм китайка, но мама спала с българин. Докторът е глупак: как така да не може да се появи живот от нищото? 5000 крачки. От нас до спирката са 132. Шапката ми е магическа: червено, зелено, синьо и жълто. Така не могат да ми хванат мислите. Като сляза на “Хемус”, до “Патриарха” са 1800 крачки. И съм винаги с червени обувки. Те ме защитават и онези не могат да издърпат информацията през краката ми. Да съм си пиела хапчетата! Друг път! Като родя, ще разделя личното си пространство точно надве. А пък някои имат високо кръвно. Ти къде отиваш бе, глупак! Да умреш ли? Не ме искаха на работа, защото съм дебела. Обаче само късметлиите падат и свършват. Нямала съм нито една яйцеклетка. Че нали и вселената така е станала? Мразя японците, защото крещят и измислиха изкуствената коприна. Както се разделя пакет меко масло – ножът потъва, потъва. Няма да съм сама и пространството ще стане поносимо. Не нося звънчета на шапката, за да не привличам внимание. Шутовите винаги са били най-умните хора, а най-лошите са от Варна. Вкъщи изминавам винаги точно 1136 крачки. Най-ценната информация за човечеството и за вселената е закодирана само в моя мозък. В челния му дял, точно на 2,7 милиметра от лявата долна гънка в посока, обратна на часовниковата стрелка. Миналата година не можах да родя. Ако не стане и тази... Като се полюшват пискюлите на шапката ми, стават завихрения и урагани и онези се объркват. Не вярвам на японците, че трябва да са 7000 крачки. Чакаха кучетата на “Иван Вазов”, ама не слязох. Затова лявата ми долна гънка е вечно активна – тя е център на речта и заблуждава. Че колко пространство ще му трябва на едно бебе! Няма ми я китайската кърпичка – с розовите цветя, по края с жълт фестон. Паднала е в автобуса. Не броих крачките. По нея има мое деенка и онези ще ме открият. Хората ще я тъпчат, тъпчат, но деенкато си стои. Това ще е съвършеното дете. Ще чакам автобуса да се върне. Няма да се оставя да ме хванат! За по-сигурно вкъщи ще извървя 4736 крачки.