автор: writerdeaf

В ноемврийския мраз топлия дъх излизаше от устата им на малки клъбца. Говореха тихо. Удари черковна камбана.
Мразеше ги. Мразеше това, което се налагаше да правят... Като малка случайно излезе на двора в момент, в който отсечената кокоша глава се търкулна по тревата – със зловещо отворена в писък човка и посинели, мъртви очи. Тялото подскачаше конвулсивно, а навред по тревата хвърчаха пръски кръв. Ревна неистово в потрес, и избяга обратно вкъщи. Последното, което запомни, бе отразеното слънце в капка рубинена кръв. Сега на дръвника заминаваха всичките. Още като го видя със забитата в него брадва, разбра какво ще се случи. Петнадесет обезглавени, мъртви птици. Прибра се вътре, за да не гледа.
Пусна напосоки телевизора, но сякаш все още стоеше навън, на студа, и гледаше как по земята се мятат в локви от кръв обезглавени тела. Като някакъв зловещ заклинател насред жертвоприношение, баща й замахва с брадвата към следващата птица. Хладнокръвно. Чу се кучешки лай. Усетили мириса на кръвта, двете немски овчарки настървено обикаляха в кръг около колибите си с изплезени езици. Металните им синджири тракаха зловещо на студа. Ноемврийското утро багреше просторите в червено. Чувала беше да разказват, че майка й заколила пиле за обяд, бременна в деветия месец. Кой да ти знае, че бременни жени не бива да правят такива работи. И детето се беше родило с яркочервен белег на тила. От ухо до ухо. Твърде много брадви. Твърде много кръв. Усети как ледени мравки полазват по тила й. Изключи телевизора, стисна очи и запуши ушите си с ръце. Кървавия дръвник продължаваше да стои пред очите й, а брадвата не спираше да свисти във въздуха. Искаше да се махне. Пет пари не даваше дали ще я помислят за разглезена, изнежена гражданка. Рано на другата сутрин си събра багажа, и замина. Не си изпи дори кафето. Всичко имаше привкус на кръв.