автор: Xandria

1. Sad But True
Събудих се от нещо като сън ама не съвсем... и незнам дали съвсем се събудих...

Незнам колко време мина - час, два или три, от както се намирам на ъгъла на някаква безизходна улица някъде в Манхатън. Обездвижена в странна малко поизкривена поза на земята до ъгъла. Явно добре съм се унесла и не съм видяла кога са ми взели чантата, колата а и ключовете от нея... Все още е 5 през нощта а през този ъгъл хора май не минават много...
Помня само човек с пистолет и с маска на лицето - спрях с колата уж да му помогна при което ме извади насила с пистолет - после ме избута към улицата без изход до една стена - последваха 2 изстрела, след като паднах помня после лицето с маска над мен, след което за да се убеди че не се презструвам насочи пистолет право в сърцето и с един последен изстрел... ме "приспа"...

Уж завинаги - една част от мен обаче се събуди. Надигнах ръка, после и другата накрая аз самата се надигнах... Погледнах зад мен. Там лежеше моето тяло или така да се каже моето минало - застинало в дълбок сън - с три куршума в моето пепитено бяло палто, палто което обичах толкоз и пазех чисто сега бе в кървави петна на 3 места. Това все пак си бях аз - обикновен графичен дизайнер, пишещ стихове и разкази понякога за хоби и снимащ природата.

Ясно ми стана че вече съм дух. Накрая се изправих и се загледах надолу. Жизнените функции на тялото бяха прекъснати завинаги и то не бе мой дом, както и аз не му принадлежах - нищо вече не ни свързваше - освен спомена за това което бях. За мен това беше просто една бледа изстиваща бавно и спокойно плът - облечена в пепитено палто и дънкова пола до коленете от модерните. Бях послвалила десетина килца - и ме обхвана облекчение като се гледах - поне корема ми няма да стърчи из цялата тази тъжна картина... Дори и във формата на дух суетата не ме напусна...

От джоба на палтото изпаднал звъни мобилния. Търси ме човек на когото бях обещала романтична среща - човека си ме е чакал в ресторанта - но уви един нелеп и случаен обир промени изцяло и трагично нещата! Понечих да дигна телефона но уви - материата вече е недосегаема за мен... Поисках да отида на вечерята но едва ли ще му е драго на романтичния тип да вечеря с призрак... ако въобще ме види...
Дори, ми се допуши... опитах да бръкна в джоба на палтото да напипам кутията с цигари - уви не напипах нищо.
Обхвана ме чувство на смях - нали съм призрак - ще бъде смешно ако някой види цигара да си пуши сама във въздуха...

Беше си тъмно все пак огледах улицата и се чудех накъде ли мога да тръгна сега... беше ме страх да не попадна на други духове - знаеш ли какви са - не всички са добронамерени като мен! За това седнах до мойто тяло и зачаках - може би да дойде утрото.

И така си чаках... Наблизо чух стъпки... Момче и момиче се прибираха от нейде целувайки се - въпреки прекрасната картина излязох и завиках за помощ... Уви ни ме чуха ни ме видяха... Минаха през мен като въздух. Подминаха незабелязали и улицата на която лежеше моето минало...
Така и не погледнаха и не видяха - и по-добре така, горките бяха толкоз влюбени и моя труп там, който си лежеше непробудно в ъгъла щеше да им развали вечерта.
Върнах се до тялото и пак седнах отново в чакане - уморих се и запях.

Оказа се че не е лошо да си дух - никой не те чува - мога да пея и добре и фалшиво и никой да не ме чуе! В мозъка ми изникна Sad But True на Металика - така добре си я изпях с висок глас! Поне като се замислих ситуацията си беше наистина много Sad But True!
накрая дори и духовете се уморяваме - та и аз така.
Погледнах мойта черупка която още беше в нормално състояние - поизстинала но още мека - легнах там - и така задрямах

На сутринта дойде полиция....
(следва продължение)