автор: joy_angels

Босите му крака изшляпаха покрай мен – твърде утринно и за двама ни, за да му обърна внимание. Димящото кафе беше до мен, лаптопът ми беше отворен на пощата, получена през нощта и нямаше сила, която да ме откъсне от ежедневното ми сутрешно занимание – събуждане...
Клатушкащата му фигурка пресече диска на периферното ми зрение и някакво далечно вътрешно аз само регистрира: слязъл е от леглото си бос, дано се е изпишкал и – по дяволите – май куца все по-малко. Когато счупи крачето си като малък и после стоя в гипсове и зарасна накриво и после пак операции, и пак гипсове, и така до безкрайност, не вярвах, че ще дойде ден, в който пространството и времето ще бъдат макар и за секунда отново мои.
Но времето лекува (за масажите дето ги правим всеки ден не знам, иска ми се да вярвам, че и те му помагат – тази сутрин като че ли ходи по-добре). Свикваш – и с лошото се свиква... Моят малък мъж днес не е по-различно от всяко друго хлапе на 5 години, а и аз не съм по-вторачена в него майка... Само излизането ми от интернет е малко по-трудно, отколкото на други майки, но това е съвсем различна тема.
Важното в случая е, че моето аз, което в момента е “оф-лайн” почна да се тормози – има ли в календара подарък... Снощи - нямах спомен да съм сложила. За тая сутрин имах спомен – не съм. Значи там нямаше нищо...
Не знам дали ги знаете тези календари и този прастар обичай по католическите страни: на един плат са зашити много джобчета с цифри от 1 до 24 и през декември всеки ден до Коледа децата получават малки подаръчета в джобчетата. Така празникът става по-дълъг, а усещането за чудеса – безкрайно!
Картонените календари с шоколадчета, които продават вече във всеки магазин, са само съвременната интерпретация на този обичай. Но ние със синчето си имаме истински календар с 24 джобчета (което изобщо не изключва и шоколадовия вариант). Всяка година в последния ден на ноември закачаме тържествено календара на комина в кухнята. Сутрин с нетърпение чакаме изненадата на джуджетата – малкото подаръче, което си стои във джобчето... Бонбон, шоколадче, всякаква евтина джунджурийка с шарена опаковка върши работа. Стига да не забравя да я сложа – какъвто май беше случая...
И тогава най-после се измъкнах от магията на виртуалния капан и го видях: мъничък, босичък, застанал срещу комина с ей-такива очи. На розовото му лице нямаше никаква гримаса. Нямаше нищо. Ако Роден беше жив сигурно щеше да извае прекрасна скулптура и да я нарече “Защо???” Половин живот давах, за да видя какво става в главицата му в момента...
Вината ме хвана за гърлото. Дорева ми се – ама с глас. Единственото, което ми хрумна бе, че трябва моментално да прекъсна съзерцанието и мислите му – каквито и да бяха те. Извадих от “Фаворитите” най-спокойния вариант на гласа си и попитах:
- Какво става, зайо? Какво са ти оставили джуджанките тази сутрин?
Гласът ми го изтръгна от унеса. Извърна глава към мен и със същото каменно лице отрони:
- Нищо...
После, сякаш пристигнал отнякъде много далеч и внезапно различил контурите на старата, позната гара, добави една от неговите си усмивки и вече ясно каза:
- Днес няма нищо в календара, мамо...
Трябваше моментално да го отпратя нанякъде и да се добера тайно до календара, за да поправя грешката си. Няма родител на петгодишни, който да не знае, че манипулирането е все още лесно на тази възраст:
- Хайде иди да си измиеш очичките, зайо. Аз ще си сипя още едно кафе и после ще ми покажеш тая работа с календара...
- Ама аз вече се мих, мамо – опита да отклони напъна ми той.
- Пак ги измий, зайо. Виждам, че Сънчо още се люлее на мигличките ти. Може той да ти пречи да откриеш подаръка. Хайде, измий се, моля те...
Съкрушението му беше толкова голямо, че не се опита повече да противоречи.
В момента, в който се мушна в банята, с два скока се озовах в кухнята – грабнах поредното лакомство (една торба със “Зрънчо” – сигурно ги знаете, вътре винаги има някаква играчка), сипах си кафе за камуфлаж, сложих “Зръчно”-то на пода до комина и финиширах отново пред лаптопа... Сърцето ми биеше високоскоростно. Ето така стават инфарктите...
Дойде от банята при мен - мокър и топъл, пухкав като най-меката плюшена играчка, която съм имала като малко момиченце. Покатери се по скута ми и се гушна в мен – аз бях целият му свят, който можеше да го приласкае. И да му обясни. Защото знаех, че трябва да има обяснение. Слава Богу, биваше ме в лъжите – малките моментални лъжи:
- Помниш ли нещо лошо да си направил вчера?
Той вдигна поглед към мен и ме погледна топло. Не отговори.
- Да не би да са те видели джуджетата вчера като плака за онази глупост?
Пак топлите му очи, придружени вече от гласа му:
- И аз за това си помислих...
Божичко! Идеше ми да ревна отново... Беше само на пет, защо ми отговаряше така? Не исках да чуя тези думи, исках да ме излъже, да се опита да ми каже, че нищо не е направил, че нещо са сбъркали: аз, татко му, джуджетата, целия свят, но не и той... Исках ... А всъщност му се възхищавах. И се гордеех с мъдростта му. Моето малко момченце почваше да открива света на причините и следствията, с чиито сенки щеше цял живот да се бори.
Исках да го притисна още по-силно към себе си, да си поплача, да го мачкам и да го задушавам със сълзите си... Но нямаше по-добър начин да го объркам още повече. Всъщност вината за цялата случка беше само моя и нямаше смисъл да я изкупвам с още по-голяма вина.
Щях да отложа и урока за грешките и справедливите наказания за друг ден. В този момент нямах сили за това.
Отделих го бодряшки от себе си, помогнах му да стъпи на земята, хванах личицето му с две ръце и казах:
- Да, плаченето вчера не беше най-забавното нещо на света и джуджетата със сигурност са го видели. Но трябва да са видели и че после дойде и се извини, нали?
- Трябва да са видели, мамо – светна той – Даже два пъти ти се извиних помниш ли?
- Така е – продължих усмихнато – два пъти беше! И това не може да остане без награда. Нещо са се пошегували джуджетата – хайде да отидем до календара и да погледнем отново. Да видим каква е тая работа...
- Каква е тая работа... – повтори мъникът като ехо, хвана ме за ръка и ме поведе към комина в кухнята.
Пуснах го пред себе си. Той все още имаше право на чудеса. Реални. Като пакет “Зрънчо” скрит зад комина, оставен от виждащите всичко джуджета.
Гледах лицето му. Щом стигна до комина, отвори уста да каже нещо – и моментално видя пакета на пода...
Много пъти съм се питала за какво съм дошла на този свят. Точно в този миг отговорът беше пред очите ми. За да видя това лице. За да видя светлината му. За да видя най-моите очички да греят от щастие и да ги запомня така завинаги.
И за да усетя с цялото си същество, че и аз - все още – имам право на чудеса.

13.12.2008