Когато бях хлапе, не по-висок от три ябълки,
говорех доста силно, за да изглеждам мъж,
и все повтарях: аз знам, аз знам, аз знам, аз знам.

Това бе в началото, бе пролетта ми.
После, когато навърших 18 си казах:
Ето това е. Този път знам със сигурност.
Днес, обръщайки се назад към миналото,
виждам земята, по която съм вървял стотици пъти
и си давам сметка, че все още не знам как тя се върти.
На 25 години вече знаех всичко:
любовта, аромата на розите, живота, парите...
О, да, любовта. Опознах я от всички страни.
За щастие не бях като моите приятели-
може да се каже, че имаше хляб в мен.
В средата на живота си научих още нещо.
Това, което научих, се побира в 4-5 думи:
Денят, в който някой те обича, е прекрасен.
Не би могло да се каже по-добре -
просто е прекрасен.
Ето кое продължава да ме изненадва,
мен, който съм в есента на живота :
забравят се толкова тъжни вечери,
но никога и едничка утрин нежна.
Докато бях млад, все ми се искаше да кажа аз знам,
но колкото повече търсех, все по-малко разбирах.
Сега, когато часовникът отброи 60,
пак съм на прозореца, гледам и се питам.
Сега знам. Знам, че никога не се знае.
Животът, любовта, парите, приятелите и розите...
Никога не знаеш нито звука, нито цвета на нещата.
Това е всичко, което знам. Но го знам.


Текстът: http://fr.lyrics-copy.com/jean-gabin/maintenant-je-sais.htm

Песента: http://www.youtube.com/watch?v=orDR4JA91F4