автор: stratus

Животът ни е като вихър
от разминаващи се влакове
Годините не ни простиха
за всички сполучливи бракове,

за всички неплатени сметки,
за обичайните желания.
Стоим си вкъщи по жилетка -
на някой друг добра компания.

На друга гара, в друго време
стоим сами и се очакваме.
Луната пак изглежда бременна
и в ореол от бели макове.

A все така блещукат релсите
край смигащите ни семафори -
разбираме, че вече есен е
и няма време за метафори.

И няма място за съмнения -
нарамили сме пълни сакове.
Последно сбогом. Пак последно ли?
Потегляме с различни влакове…

В завоя нощите се скриха.
Отиване като пристигане.
Животът ни е като вихър
от разпиляващи се мигове.