Конкурс: Размисъл за Ботев

Защо ли ми е трудно да вървя?
Какво ме спъва сам докато крача? –
дори когато бродя през поля,
или вървя унесено към здрача.

Дали е таз свещена простота,
която векове безцелно скита
и спъвала е често във степта
човешки блян и шеметни копита.

Или ме спира подличката мисъл
- преминала случайно във мига
във който тайно ти си ме орисал -
че искам като тебе да умра?

Защото всеки, който е решил
по стъпките ти твърдо да върви
е падал в тях. И значи е грешил,
че може да се мери със орли.

На всички други вече им прости.
На мен прости ли този малък грях?

Че искам като теб да не забравя
в изгрялата над чинари дъга,
майка ми как бавно се изправя
и погледът й - пълен със тъга.

Че искам като тебе да достигна
до онзи връх – прокълнат и мечтан –
със поглед планината да повдигна
и сам да стана малък великан.

Простил си ми! Аз вярвам във това!
Но другите дали ще ми простят,
че крача с гордо вдигната глава
и само птиците над мен летят.

Какво от тебе всъщност наследих:
да казвам всичко, без да ме е страх,
една мечта, един бунтовен стих,
една река и бряг, потънал в прах...

Това си ти.
А другото съм аз.

Гост

Чудесно стихотворение! Адмирации към автора! Но някой злобар вече е успял да пльокне единица!...

Чудесено стихотворение! Поздравявам те! Чудесно пишеш!

ХуЛитер Записан(а): Apr 08, 2005 Мнения: 51

Браво!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите