Конкурс: Гяурът

Като свредел дълбае чекръкът на времето
мазна магмена пот на гяур
по телата безполови, с ядове бременни,
и я хвърля в жарта от отровен кюмюр.

Аз се взирам в сгурта,
в окото й черно и българско,
пребледнял от гнева на чергарски предателства,
боен флагман с разкъсан пряпорец…

Но няма го Ботев, и няма я там още онази поема,
за която Вапцаров с работника беше в дилема;
нито жетварки пеят нейде в полето, нито вълци юнашките рани ни ближат…
И липсва шаблон – безброй са сюжетите. Наоколо – демони с лица рижи.

Там – в китки от здравец, долу, са облаци мътни надвесени.
Жив е той – песоглавецът! И всички лета са есени.
Мъртво е горе небето. Речете дружина: Амин!
Че народът ни, пастрок проклет, пак натиря сиротния син...

Но стига с тез мисли несретни на душата ми – смугла и взломна...
Ей, дружина, стягайте кораба! Нека счупим в кърмата стомна!
Капитанът – левент и безстрашен, скот, изваян от робско котило,
няма вид на мома и изплашен, а ще мре за Отечество мило!

Нека бурята кърши венци, да ги вие и разнася над Дунава син,
кукумявка умът ни да пие , че гяури възпяваме в химн.
По Великден ще ида на църква – да запаля и свещ за баща ми,
за “Радецки” и шепата четници, че възкръсна срама по лоба им.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите