Конкурс: Жив е...

Паметникът, беше наистина внушителен - няколко тона бетон и стомана, приели облика на един достоен българин, се извисяваха високо над главите на шарената тълпа, дошла да почете паметта на своя велик предтеча.
- Прощавайте, знаете ли какво празнуват всичките тези хора?
Сепнах се. Този глас, като че ме извади от някакво странно вцепенение, в което явно бях изпаднал под въздействието на равномерната маршова музика звучаща наоколо.
Реших да се направя на хитър:
- Не, но ще ви бъда благодарен, ако ми кажете!
- Всъщност, аз не съм тукашен...Даже не знам как попаднах на това място. Просто минавах, и се отбих да погледам.
„Е, браво – казах си - тоя вече ме би по всички показатели. Гледай го как се прави на ударен! Че кой го пита дали е тукашен!? Ха, по-смешно нещо не бях чувал -не съм тукашен... Идиот!”
Чак тогава се вгледах в него – беше внушителен, тридесетина годишен мъж, гъста черна брада покриваше лицето му, а костюмът сигурно беше от на прабаба ми времето. Стори ми се познат в първия момент.
- Ами, на днешната дата е бил убит Христо Ботев – все пак реших да бъда любезен,
вероятно заради строгото изражение на лицето му.
- Хм, а това сигурно ли е?
Усмихнах се. „Сигурно са го изтървали от някоя лудница този. Или пък се опитва да ме разиграва!? Е, нищо, като съм започнал, поне да карам докрай”
- Всъщност...не. Лично аз, не съм видял такова нещо.
Погледна ме изпитателно. Очите му направо пронизваха, но не отместих погледа си. Така минаха няколко секунди. В мълчание. Точно тогава ми светна, защо ми се беше сторил познат – представляваше почти точно копие на паметника на Ботев. Даже и дрехите му бяха подобни. Огледах се наоколо за подозрителни субекти, но не видях признаци за присъствието на скрити камери.
- ...но така казват тези, които са били там – добавих.
Бях се почувствал неудобно от използваната ирония. Обаче той вече не ме слушаше -гледаше към мълчаливата тълпа пред паметника, а погледа му... някак странен, тържествен...
- Явно, голям човек ще да е бил. Всичките тези хора...Погледнете очите им...сякаш се надсмиват над миналото...свободни...горди...
Гласът му трепереше от вълнение, а очите му се бяха навлажнили. Кърпичката, която беше извадил от джоба на старомодното си сако падна на земята. Наведох се да я взема. Беше ми станал симпатичен някак:
- Така е, наистина голям човек. А вие как се казвате?
- Простете, че не се представих в началото! Просто много се развълнувах. Христо, името ми е Христо...
„Христо, какво ти става! Христооо, добре ли си бе, мами?”
Трябваха ми няколко секунди, докато фокусирам образа на майка ми, която уплашено ме дърпаше за ръкава. Явно, кръвното ми е паднало и съм припаднал. Кой знае колко съм стоял така. И тоя странен сън...Поляната около паметника вече се беше поопразнила, и след последните посетители на това тържествено събитие, останаха купчинки от цигарени кутии, бутилки от минерална вода, разни найлончета, хартийки и...нечия забравена кърпичка. Вцепених се.

„Хм, а това сигурно ли е?”

Гост

Интересен разказ.И аз с първата петица му пажелавам успех!

ХуЛитер Записан(а): Nov 21, 2005 Мнения: 33

Наистина интересно...
Хареса ми! Успех!!!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите