Добромир Тонев

Ходих на гроба му и поставих цветя в една каменна вазичка там.
Направи ми впечатление, че някои хора си лепят графоманските стихове върху паметника му. Други пък ги отлепят.
На 50 метра от гроба има кръчма.
На 10 метра има чешма, чийто чучур е откраднат.
Гробът е така запечатан с мрамор, че няма къде една свещ да забодеш.
Нито пък цвете.

"Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота."

За тези, които не са го чели:

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

* * *

Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.

ХуЛитер Записан(а): Jun 18, 2004 Мнения: 156

***
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.

Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.

Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.

А най-последният от щъркелите - като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.

***
Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.

Нима и празнотата хвърля сянка?

***
Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.

***
Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш...
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.

За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък - като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.

Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка -
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.

Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.

* * *

Сезонът стигна своя жълт предел,
пращят дори хамбарите на мишките.
И към завръщането си поел,
дими локомотивът на стърнището.

Увереност, покой и яснота.
И мисълта за смърт е по-понятна,
защото осъзнаваш: есента
е бронзовият паметник на лятото.

Тя слиза от пиедестала днес.
Листата почват танца на умората.
И зимата поставя в тяхна чест
на грамофона си игличка борова.

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

ХуЛитер Записан(а): Oct 02, 2006 Мнения: 152

Жгмъц се буди само за миг, за се поклони пред Поета Добромир Тонев! Зарежете за малко тракането по клавиатуритие, милички. Зачетете се!... Е? Това е да си целунат от Бога, дами и господа, а и прочее пишещи тьотки, стринки и ученайки. Текстове гъсти, сочни, афористични, светли... Четете, препрочитайте и си водете записки. Exclamation

Респектиран от Гения, отново потъвам в Нирвана с дъх на незабравки... Idea

* * *

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

ТЕЗА

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

Гост

Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.

Когато се задъхваме в сеното
и слепешката се кръстосват гени -
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове унаследени.

Децата ни ще учат зоология,
децата астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към луната куче.

Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора - йероглифите на птиците...
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници,

но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.

Служебни думи и местоимения -
избръснати до синьо, акуратни -
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.

О, всички нишки ще се скъсат скоро,
пътеката към нищото е кратка...
И аз стоя сред плачещите борове
като току-що хванат от гората.

Поетът и улицата

На Динко Петров - Единака!

Заглеждаш се в девойките ли? Ах, ти!
(Какво пък - няма да си сложиш креп.)
Но свеждаш поглед. Уличните шахти
като циклопи се вторачват в теб.

Поете, ти пооцеля, защото
умееш да се радваш на нещата,
които рядко радват обществото,
например куп несметени листа.

Абсурдите ли те крепят? Навярно
така си мислят хората край теб.
Да си нормален, е почти бездарно.
Нормалният нерядко е нелеп.

Илюзията - твойта златна мина! -
на рози и на мъртъвци смърди.
Над теб небето е като коприна.
Под тебе са обратните води.

Страх

Българинът е бегач самотен.
Спираме, отново се засилваме...
Носим си табелки : "Доживотен!"
Българин, без право на помилване.

Сменяха се много надзиратели.
Прангите се сменяха. И дажбите.
Враговете ставаха приятели,
докато приключат с разпродажбите.

Скъсани обувки сме обули,
бедността ни вече няма степени.
Старци ходят като сомнамбули.
Спят деца във блокове разцепени.

...Българинът - песен недопята.
И сълза, но мътна, от горчивите.
Станахме държава, във която
Мъртвите оплакват вече живите!

Арго на светлината

"Ще ти дам една кожа, през която хората ще те виждат отвътре. И да нямаш никакви тайни. Ти принадлежиш на всички. Ти си само светлина."
О. Елитис

И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
Вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен, се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и го изпълни до премала с болка,
защото го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!
И той пое с осанката на цвете,
но не по слънчев лъч -
по гол проводник.

Навлизаше - с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си -
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта, за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака;
където обезобразяват Майка му -
гърдите й, очите й, недрата,
и тя по чудо още ражда тайнства
с машини за уран между бедрата си;
където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други - от казана - претендират,
че са пауни, снесли пълнолуние.
От общия казан, пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди.
Той - още потопен в една хармония,
със слънце около устата, викаше
в железните уши на милионите,
че този странен свят върви наникъде.
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.
Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката .
И думите, понеже не излизаха
от неговото собствено страдание,
не носеха утеха или близост.
И пръстът си оставаше във раната.
И хората не искаха да вярват -
живееха в сънлива еднозначност.
Разбра, че да говориш не е дарба,
че ставаш смешен в своята прозрачност.
И той помръкна. С ясното съзнание,
че неговата светлина е чужда,
че неговите сетива и знания
с любов и труд отглеждаха ненужни
декоративни плодове, каквито
със хиляди изгниват по тържИщата
на думите. Да наторяват житото
на Словото. И да отидат в нищото.
Не бе се доверил на своя опит
и виждаше света ограничено,
тъй както жабата през телескопа
на кладенеца гледа на вселената...

Но, Майчице, той чувстваше във образи!

Опипваше ги, дишаше ги, виждаше
единството, абсурдните им сглобки
от цвят и твърдост, форма и подвижност...
Изгубваше се и се преоткриваше
потапяше се хищно, без остатък
и на студа в прозрачната коприва
и в обривите нежни на росата,
на агнето с кръвта димеше зиме,
беснееше напролет с ветровете,
изплезваше се с белите езици
на водопадите към върховете...
Не е ли вече жител на планетата
на скуката, населена с мизерни
движения на мисълта и с клетви,
че утре няма да е като вчера?...
Викът му се разнесе над полетата
над океани, планини и здания
с единственото - майчице! - което
изричаме на болката в капаните.

И Тя го осени. И той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя - Майка му, природата, бездънната-
отвън и вътре в него проговори.:
"Не утолих глада и твойта жажда.
Дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите ти
и кожата ти свети някак странно...
И аз, която притежавам Всичкото,
полагам го в нозете ти Избранико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
спасявай го по невъзможни принципи -
създавай свят по образ и подобие
над себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!
Ще вярват в твойте радост и страдание,
ако повярват в твоето изкуство."

И му изми очите със росата.
И той прогледна - не! - и той Усети
безкрайната игра на чудесата
в околоното, от себе си обзето.

Природата - зелена класна стая,
а синьото небе - дъска за писане...
Уплашен ли е бил или замаян?
Какво ли в тези мигове е мислил?
Какви ли тебешири са му трябвали,
какъв ли ръст! - за да достига всичко?
Звездите върху него вместо ябълки
са падали - да мисли по-различно?

Или това са само светли мигове
в живота му по кучешки орисан?
Или това са обичайни митове,
с които суетата го дописва?
А може би пред чашата със вино
той е проклинал дарбата си трижди -
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота?
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери с бръснача
дали все още има кръв по вените?
Или от слава и от власт прикоткан,
се е превърнал в злобно прилагателно
и са се заобичали с живота
подобно змии - страшно и трогателно?
Или след някой сит на скука празник
се е събудил чужд и безразличен
и е усетил, че е сам и празен,
че в пръстите му няма електричество,
че спомен са сезоните на тръпките
и котви и платна са вече спуснати,
че думите с потайни миши стъпки
красивия му кораб са напуснали,
че Словото и той се гледат умно,
като след дълъг брак - със уважение,
и всякое посягане към думите
ще води до взаимно унижение.
И оня страх родителски от чувството,
че надживяваш своите творения
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения...
Защо сега да ровим потеклото
на неговата светлокожа раса -
сега, когато трябва да работи,
сега, когато трябва да се радва?
Сега, когато корабите снажни
на Словото с безкрайното се срещат -
защо да правим остров за прокажени
от неговите страхове и грешки?
За да заселим в този свят на раните
и здравото му чувство за нещата ли?..
Под сметките на свойте биографии
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.

Добромир Тонев

Нежна машина

Ще се съпротивляваме срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки -
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...
Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки -
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрехи.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда -
виж! - нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

Напразно се опитва паметта ми
да се завърне в детството, което
отгледа кон със Кумовата слама,
поеше го с вода от дъждовете.
Препъвам се сега в трупа му, светва
в рисуваното му око сълзата
и осветява случки и предмети,
които бяха някога загадки.
Които бяха някога красиви
и тайнствени, а моето невежество
ме правеше безсмъртен и всесилен,
но повече от всичко друго - нежен.
Изграждали душата на момчето,
защо мълчат днес всички книги прашни
пред моя вик, издигнат до небето
като хвърчило с дяволска опашка:
- Живея ли? И за какво живея?
Усмихвам се с ирония: разбира се...
А от стъклото счупено към мене
нахлува хлад направо от всемира.
Как вият динозаврите в бензина,
освободили свойта праенергия,
а нежната двутактова машина
калява в самота и грохот нерви.
Какво Го чака? Кой е зад вратата?
(Градът мълчи като евакуиран.)
В компания е Той със самотата,
защото самотата Го разбира.
А в самотата ще покълне истина -
като стебло на ябълка - под нея
огромният му мозък ще измисли
каквото трябва, за да оцелее.
Но чувствата - листата на дървото -
дали не ги пилее бавно вятъра,
създаван непрекъснато в живота
от пешовете черни на саката ни?

Наивна нежност! - дъщеря ми тича
в градниата с класическите вишни,
разперила към слънцето ръчичка,
за да му каже колко е годишна.
Пчели й правят златни ореоли
(безсмислени при нейната невинност),
а аз я гледам и на глас се моля
да бъде жива пет по сто години.
Сърцето ми се свива, като виждам
как пъкпите се пукат, как животът
взривява хлорофила си верижно
и триумфират мравешки пехоти.
Оттук нататък всичко общо-взето
е спускане по хребета на юни...
И старците, загледани в небето,
почукват по отвъдното с бастуни.

Зелена е като буквар природата.
О, колко аналогии невинни
с това, което преживяват хората
за шестдесет и толкова години.
Каква неудържима философия
от цветове, от форми и от страсти,
които тихо, с лазене и скокове
зачеват плът за своите стомаси.
От птичи поглед всичко е естествено.
Хармония! - въздишат в хор туристите.
Хармония е, но да си надвесен
над нея, не сред слепите й пристъпи!
И стреснат - между макове и глогове -
извивам врат към слънчевата брадва:
дали така не прави аналогии
и с мене някой - и жесток, и страдащ?

Комините димят и този дим е
послание до цялата вселена,
че тук човекът има дом и име
и че земята още е зелена,
че можем да отидем на ексурзия,
да се дивим на истинските преспи,
а коледният студ да бръсне бузите
на юноши, запели древни песни;
и селянин, комуто пукат костите
от здраве, да отпий "за бог да прости"...
Непоносимо щастие от простите
неща, които никак не са прости.
С невидимите свои телескопи
кажи, творецо, за кого будуваш?
Приспан от ежедневния си опит,
човекът рядко в облаците плува.
Върти го механизма на живота
с надеждата, че утре ще почива,
но все по-бързи стават оборотите
и все по-слаба всяка съпротива.
И все по-малко време за душата
и тялото, което го напуща...
Преди да си е подредил нещата,
ще му обуят новите обуща.

Завършено е сякаш всичко, движат се
нещата по излъсканите релси,
отлитат като малки гари грижите,
пищят локомотивно интересите.
Пристигат дъждове като по ноти,
из опитни поля кълнят филизи
и юноши навлизат във живота,
от който никога не са излизали.
И колко лакти, колко много раници -
къде отиват всички тия хора?
Отмества се невидимата граница
между реалността ни и възторга.
Край малката волфрамова планета
на лампата - мухи чертаят орбити.
И сякаш астронавти, стиховете
пристигат и си тръгват с тъжни проби.

По виждащи от пръстите на слепия,
когато се докосват до момиче,
случайните прозрение и трепети
създават в мене този алогичен
и нежен свят, където свети още
(спасена от безкрайните усилия
на грубостта) Надеждата и нощем
прогонва на страха ми ципокрилите.
Душата ми навярно е лилава
от непрестанно взиране в отвъдното...
Какъв прекрасен щит си изковава
човекът, който е достигнал дъното
и който е видял веднъж в елхата
жестоката извивка на приклада,
в усмивката - змия, а във змията -
лекарство за човека, който страда...
Един невидим Хефест изковава
за теб, творецо, този щит и нека,
ако от богове не те спасява,
поне да те закриля от човека.

Още нещо от Добромир Тонев.

Синьо равновесие

Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,
тогава ти бе малък като мене,
отваряха се за света очите ни
и синьото им пееше в зеленото.
Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка!
За всяко представление ме къпеха
на слънчогледа душовете златни.
Видях бразди да стигат до небето,
видях комбайни стихове да пишат,
разхвърляйки край себе си куплети
по черновите жълти на стърнището;
за пролетта пред всички настоявах -
шивачка е! - и като мама лъскаво
от есенните дрипи прекроява
костюм от кадифе за всяка праскова...
Оставих те невръстен сред тревата,
като яйце на пъдпъдък - с лунички.
Такъв те взех във себе си - оттатък,
в света, където заживяват всички, -
защото инстинктивно предусещах,
че ще ми трябва твоята невинност -
за всичко онова, което срещна,
за всичко, със което се размина.
Бе весел цирк животът... Но отровата
проникваше и в теб.
Веднъж в полето
къпините ми взеха кръвна проба
и казаха: "Не е това момчето..."
Ти бе доскоро мисълта за полет,
болезнено затворена в яйцето
на моя страх - далеч от всеки поглед,
от устните далеч и от ръцете...
Мой двойнико, защо разби черупката
и кой ти каза: "Заповядай, нежно е
наоколо."
Отсам е пълно с трупове
на твои братя, сине на надеждата.
Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства:
конкретен - като болка от изгаряне,
необратим - като натиснат спусък.
Тук ще умреш от стронция във хляба,
изтръгват рози тук и сеят опиум,
изсякохме горите, а ще трябват
в по-другата война - да правим копия...
Защо напусна замъците синкави
и скочи през високата ограда
в една реалност - може би красива
в началото с възможността да страдаш,
докато отстояваш правотата си
и срещаш със усмивка всеки удар!
Нe си залоствай с доброта вратата,
оглеждай се, ако сънуваш буден.
Тук няма кой да ти пощипне бузките.
Бонбоните ще ти горчат в устата.
Тук няма детски ясли за илюзии -
бавачка ще ти бъде самотата.
Тук ще растнеш, все повече ще мислиш,
ще стават цифри твоите идеи,
ще кимаш като мен, ще се подписваш -
и всички ще повярват, че живееш.

Какво непоносимо напрежение -
да примиряваш разума със чувствата...
Нима се умори, въображение?
Нима отслабват силните ти мускули?
Нима не можеш повече да носиш
товара на надеждата? И ставите
на твоята изящна анатомия
не могат да издържат на представата,
която си създаде за живота?
Възможно ли е тя да се разпадне
сега, когато трябва да работя,
сега, когато трябва да се радвам?

На разума ли вече ще се грея...

И виждам в промеждутъците кратки:
на есента под деколтето зреят
цинични плодове - развратно сладки.
Плътта им е отдавна безразлична
към първите ми юношески спазми...
Къде потъна думата "обичам"?
С иронии ли ще си правя празници?
Или пък ще навивам сам латерната
на скуката и ще решавам ребуси,
превърнат в размишляваща материя,
зазидан във представата за себе си;
и ще рисувам по тавана птици,
а по стените ще окачвам пушки
и ще се утешавам, че къртиците
си имат също замъци въздушни...
Не мога да изляза на площада
и да извикам, че обичам всички.
Не мога и да моля за пощада.
Дори да го напиша - ще го сричам.
Дали ще бъде мъка или сплин -
не е въпрос на дума, а на болка.
Във множеството "всички са един
и все пак - сам". Със Своя Болка.
За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.

...Излез навън със мен, подай ръката си,
задай ми пак предишните въпроси:
Дървото ли отсреща прави вятъра
или пък панталонът на матроса?
Кой пали на светулките фенерите,
кой подковава кончетата водни...
Отнасяй се към мене с недоверие,
опитам ли се да ти отговоря.
Короната на разума е тясна
за тебе, принце!
Малък мой приятелю,
заклевам те във тъжната династия
на мъртвите и живите мечтатели -
недей надраства своите въпроси,
в света на очевидното не влизай:
тук логиката ще те омагьосва
и ще те вкаменяват със девизи,
уют ще ти създават малки навици
и в хор джуджета ще те славословят...
Кой ще събуди спящата красавица,
когато ти самият си отровен?
Спестявах ти и болки, и съмнения
чрез малки бягства във света на виното.
Звъчеше тихо,
като извинение
между цветя,
гласът ти през годините.
Но е имало дни - не те обичах.
Намразвах безпощадната ти бдителност
с омразата, която си навлича
свидетелят на нещо унизително.
Там, вътре в защитените пространства,
навярно ти е лесно да си ангел!
Навярно е красиво да се страда,
навярно е красиво да се падне...

Защо си тук?
Дойде на поклонение
пред телнните останки на душата ми?
Не е дошъл мигът на опрощение,
не е дошъл денят на самотата.
Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,
че докато са успоредни с тялото -
не искам в шепи да държат лицето ми!
За мен бразидте на плача са ялови!

Надеждата -
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните й замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми -
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип -
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш -
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.

...Подай ръка и докъдето стигна
във времето назад - ще те изпратя.
Написани са вече всички книги
със край щастлив.
Подай сега ръката си
и да прескочим като две животни
на утрото зад синята ограда...

Сега,
когато трябва да работя.
Сега,
когато трябва да се радвам.

ХуЛитер Записан(а): Apr 20, 2006 Мнения: 194

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

ХуЛитер Записан(а): Apr 20, 2006 Мнения: 194

БАЛАДА ЗА РАЗВЕДЕНИЯ СКУЛПТОР

Сега си сам сред тази стая,
която няма две врати.
Свещта с длетото си извайва
замислените ти черти.

Напразно тя пред теб възкръсна -
изкуството си отмъсти:
създадоха я твойте пръсти,
но нямаш власт над нея ти.

И в тази нощ, по женски ничия
ти проумяваш изведнъж:
огънатата свещ прилича
на плачещо ребро от мъж.

ПОЧТИ ОДА

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия - тя става стъклена,
ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.

Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.

Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода...

Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.
****

Бе в дочен панталон смъртта и с нож на кръста.
Ах, влюбени гълъби пляскат с криле! Овации.
И вали перушина над агнето с алена вратовръзка,
провесено на разцъфтялата акация.

До всяка смърт ли стои една изкупителна
любов, която гарантира вечност?
Ченгелът - обърната въпросителна -
угасва в очите, пристигнал е отговор вече...

Не изпитах пред тази картина горест,
не изпитах екстаз от първобитната й хармония,
а чувството, че някой е избил прозорец
в стената на самата логика.

ХуЛитер Записан(а): Sep 01, 2004 Мнения: 104

Поезия е слабо казано.

Всичко, всичко от него просвещава, просветлява, опрощава човешките ни същности.

Такива хора рядко се раждат. И често пъти не остават задълго.

"...
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом - изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад."

...

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Поклон!
Голям!!!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите