87 години от рождението на поета ПЕТЪР АЛИПИЕВ

87 години от рождението на поета ПЕТЪР АЛИПИЕВ

Петър Алипиев е роден на 14 март 1930 год. в село Босилковци, Русенско. Учи в Бяла и Русе.

Работи като литературен редактор в Радио София, а от 1963 год. до смъртта си живее и твори във Варна. Работи като редактор в Държавно издателство „Георги Бакалов“.

В последните години от живота си е на свободна литературна практика, включваща както издаването на собствено творчество, така и множество преводи на автори от световната поезия като Александър Пушкин, Алексей Колцов, Николай Заболоцки, Николай Рубцов, Шандор Петьофи, Николаус Ленау.

Петър Алипиев е автор на една единствена стихосбирка с име „Лирика“, която преиздава през целия си живот. Това е вторият случай в българската поезия след Атанас Далчев, когато български поет е автор само на една стихосбирка.

През 2000 год. излиза антологията „Поетичен декалог“ под съставителството на Димитър Ефендулов.

Стихове на Петър Алипиев са превеждани на почти всички европейски езици.

Умира на 10 февруари 1999 год. във Варна на 68 години.

ПЛАДНЕ

Тежък въздух и тежък покой.
Клюмат тръните в огнена дрямка.
Пие слънцето в страшния зной
на дърветата черната сянка.
Всеки лист, всеки звук, всеки вик
помъртвяват и стават на пламък.
Ако птица прелитне - след миг
би се свлякла без дъх като камък.
Душен страх на мистичност и страх.
Вред природата, сгрята до бяло,
се задъхва от огън и прах
и се връща към свойто начало.

МОСТЪТ НА ФИЧЕТО КРАЙ БЯЛА

Под сянката спокойна на върбите,
макар и хром, макар и вече сив,
познал ума, превратността на дните,
ти още си красив и още жив.

Навярно дълго време още щеше
да работиш - сам мъдрост и покой, -
ако в съвременните дни не беше
с такъв нестратегически завой.

Издигнатият други мост удари
сърцето ти и бликна бяла кръв.
Тревясват вече камъните стари.
Не си и нужен ти, не си и пръв.

С колоните и сводовете бели,
един отлят железобетонен бог,
преплел и линии, и форми смели -
виши съперникът ти ръст висок.

Но носи ли той странната магия
на гения, с духа си осенил
и свързал само със една мистрия
куп камъни в хармония и стил?

Изкуството му стига ли далече,
или за туй ще бъде ням и глух?
Не, не! И победен в живота вече,
ти пак си пръв, макар и само дух!

СНЯГ

От сутринта все пада, пада, пада...
Приседнал на прогнилата ограда,
усещам как потъвам в бяла бездна,
но все стоя, все чакам, все немея,
та белки с белотата му се слея
и в чистотата му изчезна...

ВЕЛИКДЕНЧЕ

Дето слънце простора залива,
край разцъфнал до шипката глог,
сред лайкучка и чубрица дива,
теменуги, бодил и млечок,
ти си само подробност нищожна
в един хаос от мирис и цвят,
но нима е без тебе възможна
красотата на божия свят.

КЪСНА СВАТБА

Прегърбена, с нос крив и с грозни пъпки,
със хлътнали гърди и с хроми стъпки,
тя изпожени всички свои дружки,
но продължи да сее теменужки,
да се гласи, да ходи с нови дрехи,
да дири сред ергените успехи
и да говори вечно, че в жената
най-важна за мъжа била душата.
За някои сред хилядите живи
решено е било да са щастливи.
И ето че високо в небосвода
напук на нелюбезната природа
изгря звездата й - искряща, бяла,
и в тъжното моминство засияла,
огрея всичко с яркия си пламък
и от сърцето й отмести камък.
Приятелки я с нежност премениха
и в стаята въведоха жениха.
Един вдовец с очици зачервени,
с високо чело и подути вени
я хвана подръка и тъй, щастливи,
преминаха край всички мълчаливи.
А как го гледаше тя днес с възхита,
със преданост! И никога честита
така не е била. Защото под небето
един път бива радостно сърцето.
И аз си мисля: всички ний, които
си имаме тело, от болест непревито,
жени, житейски път с насоки ясни,
защо тъй често биваме нещастни
и все съдбата ни е тъй нелека?
А колко малко трябва на човека...

СНЕЖНО УТРО

Светлината извира, извира,
с милиарди кристали блестят
равнината, гората, баира,
хоризонта, далечния път...
Не съм виждал нищо по-нежно,
по-спокойно, по-чисто, добро
от туй тихо разсъмване снежно
сред поле и небе от сребро.
Дали няма пък то да е дало
в трудни дни, за да радва, теши -
онуй бяло и светло начало
в търпеливите наши души?

КУЧЕ

Навярно искаше да ме разкъса.
Когато хвърлих камък да се браня,
то мигом изтърча натам да види
дали наистина е камък, а не хляб.
Постъпва сигурно така, защото
отделя трудно злото от доброто.

СТАРЕЦ

Във уморената му памет плава
видение величествено: силен,
космат и мускулест, с гърди огромни
пред смаяни съселяни издига
една каруца със свалени ритли.
Високо се завъртат колелата.
Стърчишката трепти и се огъва.
Деца прехласнато преглъщат слюнки,
а той тържествен прави своя кръг.

Ала невикани пак идват, идват
окопи, сборове, ковчези, сватби,
жени, които някога е любил,
и всичко туй се мъчи да измести
видението прежно. Но напряга
последни сили той, за да прогони
живяното през другите години
и с дигната в ръце каруца влиза
в покоите на вечната мъгла.

НАВОДНЕНИЕТО ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ

Какво небето над Тоскана
разсърди толкоз изведнъж,
че в облаците зейна рана
и рукна непрестанен дъжд?

Потече Арно страшна, мътна
и в гневната си паст без жал
дървета и мостове глътна.
Флоренция потъна в кал.

Потъна цяла “Санта Кроче”.
Вълните лижат мълчешком
рисунките в капела “Строци”,
на Данте каменния дом.

В неистови, жестоки бездни
твореното през векове
и страдано изкуство чезне
за някакви си часове.

Погиват тъжни под небето,
потънали в калта съвсем,
на Тициан платната, дето
безсмъртни винаги зовем.

ЕСЕН

Пада вред тишина, глухота.
Тръгват в своя път прелетни птици.
Кацат врани на черни ята
по къртичини и лозници.
И отвсякъде - влага и хлад.
Тегне ниско небето сурово.
Свършва вече един кръговрат,
за да почне след време отново.
И какво ми донесе той - страх,
дребни грижи и мънички бури
и на всичко отгоре към тях
една есен сега се притури.

И накрая – моите лични фаворити:

ПО СТЪЛБИТЕ В ГАЛЕРИЯ "УФИЦИ"

По стълбите в галерия “Уфици”
като видение вървеше.
Горяха в здрача златните къдрици.
Материя и дух тя беше.

Тя бе на твоя тъжен блян венеца,
бе с кротка светлина огряна,
бе тайнственото дело на твореца,
излязло от самата пяна.

Защо не й извика в тишината
за миг да спре, да се обърне
и във очите твои и в душата
възторг и смайване да зърне!

ЗАТОПЛЯНЕ

Насред градината овощна,
почистена и окопана,
запалените сухи клони
проточиха в небето дим.

Лениво от пръстта изскочи
ръждив като листата гущер,
пред топлото застана смаян,
прекъснал зимния си сън.

В разискрения пламък вгледан,
така желан, но тъй нечакан,
той живия живот усети
и към живот се устреми.

С очи, отворени широко,
към огъня, безумен тръгна,
тържествено във него влезе
и стана мрак и светлина.

Светла памет на поета!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Радвам се, че във форума е отворена тема за недооценения поет Петър Алипиев. Имах честта да го познавам, дъщеря му Антоанета Алипиева, днес професор по нова и най-нова българска литература, е моя съученичка и приятелка. Ето още едно чудесно негово стихотворение:
ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ
web | Лирика
Голямата любов е гръм и буря,
връхлита те, живота ти разтуря,
изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.

Голямата любов е трепет божи
и до небето да те дигне може -
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда,
но никога деца не ражда
голямата любов.

Има и такива поети, чиито искри светят дълго.

...изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.

Голямата любов е трепет божи
и до небето да те дигне може -
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда...

No koment

Бях спечелена за поезията на Петър Алипиев преди години, тук в сайта, от стихотворението "Балкон"

Балкон

Когато свърши твоя ден,
изпълнен с работа позната,
ще се усетиш защитен
едва на тези три квадрата.

Зелените му перила,
петте саксии със мушкато
ще бъдат хълми и била,
гори далечни, птиче ято.

Ще станеш също птица ти,
която своята верига
разкъсва и лети, лети...
Но все до перилата стига.

Петър Алипиев

http://www.hulite.net/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&t=5273&start=0&postdays=0&postorder=asc&highlight=

Днес попаднах на анализ на това стихотворение - http://bibliosphere.eu/?p=827

anonimapokrifoff написа:

Имах честта да го познавам...

Сигурно е било невероятно да си често в компанията на такъв човек! Аз съм се срещал само веднъж с него, когато преди доста години реших да участвам в един конкурс за превод от руски език на стихотворение. Конкурсът беше явен и имаше посочен адрес за получаване на писмо по пощата или представяне превода на място. Мястото се оказа стая или на втория, или на третия етаж в сградата на някогашната „Валентина” във Варна, във вход не откъм лицевата страна или страната към водещата за гарата улица „Аврам Гачев”, а откъм страната, която „гледа” към фонтаните пред Окръжния съд. Когато влязох в стаята, вътре бяха двама души – един млад, застанал зад дървено бюро и един по-възрастен, който седеше на стол до стената. Младият (на когото не съм запомнил името) взе превода ми, прегледа го, после ме попита чел ли съм стихотворения на поета Петър Алипиев. Когато отговорих утвърдително, той каза, че другият, по-възрастният мъж, е именно Петър Алипиев. Поетът се изправи и се ръкувахме. Попита ме дали пиша. Отговорих, че правя опити и той ме помоли да кажа някое свое стихотворение, ако го помня наизуст. Наскоро бях завършил „Пазачът на овощната градина”, помнех го, но се чувствах притеснен да го кажа на глас пред човека, чието име стоеше на корицата на една от книгите, които често разгръщах. (Едва по-късно научих, че името Петър Алипиев е литературен псевдоним на поета.) Останах в стаята още малко, докато ставаше дума къде ще бъдат обявени резултатите от конкурса, и че всеки един от участниците ще може да прочете превода си лично, след което си тръгнах. После си дадох обяснение за присъствието на поета на адреса за получаване на преводите – сам изключително добър преводач от руски език, навярно е бил един от участниците в журито и е минал да види колко и какви са получените до момента преводи.

След това съм имал достатъчно време, за да си спомням тая среща (за мен тя бе равнозначна на среща с представител на друга планета!) както и да се избистря все повече с времето споменът ми от нея за поета. И когато говореше, и докато слушаше, на лицето му имаше една мека, бих казал приглушена, но естествена и добра, много добра усмивка. Самият Петър Алипиев, макар и седнал, изпълваше стаята повече, отколкото другият мъж, който през цялото време беше прав и даже се движеше из стаята. Сега вече зная, че има такива хора, чието присъствие изпълва местата, където са, и които сякаш не създават, а носят като естествена част от себе си една особена, почти тържествена атмосфера, атмосфера на празник. Определено Петър Алипиев бе именно от тия хора.
Пак след време, докато връщах многократно спомена за тая среща, мога да кажа, че по начина, по който говореше и даже по който слушаше, по жестовете и движенията на ръцете му, изпитах силната увереност, че тоя човек живее в хармония. В хармония не само с хората и света, който го заобикаля, но и със себе си. Тая хармония може да се долови и усети във всяко едно без изключение негово стихотворение.

Чудесно е, че тема за поета е била открита тук още преди седем години. Не знаех за нея. Отдавна исках да открия такава тема тук, чувствах го като дълг пред поета и когато няколко дни преди 14 март случайно видях, че това е неговата рождена дата, разбрах, че е дошъл моментът да го направя. Както много хубаво го е казала Маркони, има поети, чиито искри светят дълго и чиито стихове или човешко присъствие са оставили светли спомени в немалко хора. Радвам се, че съм един от тях.

Благодарен съм ти, Vlad_Ongyl, че спомни ПЕТЪР АЛИПИЕВ, а покрай това и Димитър Ефендулов -
едно от литературните светила на Варна. И не само... Ако съжалявам за нещо, това е,
че не съм имал шанса да ги познавам лично, а съм живял срещу редакцията -
от другата страна на улицата...

Бой..Боев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите