Есенна поезия

ХуЛитер Записан(а): Sep 29, 2007 Мнения: 241

Белла Ахмадулина

Осень

Не действуя и не дыша,
все слаще обмирает улей.
Все глубже осень, и душа
все опытнее и округлей.

Она вовлечена в отлив
плода, из пустяка пустого
отлитого. Как кропотлив
труд осенью, как тяжко слово.

Значительнее, что ни день,
природа ум обременяет,
похожая на мудрость лень
уста молчаньем осеняет.

Даже дитя, велосипед
влекущее,
вертя педалью,
вдруг поглядит на белый свет
с какой-то ясною печалью.

1962

Marta написа:

*
Отдавна, (а и винаги) дъждът
на есента е все един и същ
дотяга
с бъбривост на прозореца
и с влага
на стареца, загледал се отвъд
стъклото мокро или може би
отвъд живота си...

Дъждът не спира.
И като орган, лошо акордиран,
клокочат водосточните тръби.

Но ако във досадата небесна
или пък земна (знае ли човек
какво е всъщност водния порой)
зелено-синя мълния проблесне
и гръмотевица продъни необята,
ще трепне старецът какъв е този звук
край него тук
нима дочува той
най-после ударите на съдбата?

В прозореца ще долепи чело
обнадежден... И ще се дръпне вяло,
усещайки, че просто е дрънчало
от детонацията
мокрото стъкло.

Янко Димов

*
Отново есен - и отново жал
за вишните и птичите октави,
светът е като мокър сеновал,
раздърпан от овце и крави.
И виното от джибрите смърди
и става нетърпимо нагло,
дори си позволява да твърди,
че борчовете са на прага.
Надеждата е - в някой сеновал
стадата от овце и крави
да сдъвчат и великата ни жал
за вишните и птичите октави.

ПОЗИЦИЯ

Шума от брястове - шума, шума.
Глухо бълбукане.
Дивеч.
Мъгла.
Врязана в леда -
следа от гума.
Сигурно е буксувала кола.
Ловният ден си отива.
Пуша.
Пушката в шумата също дими.
Смешна играчка,
а всъщност - гуша,
пълна до гушата с ловни сачми.
Разкази.
С тлъсти глаголи.
В упор.
Блян е трагичният стих на Бодлер:
без да напомня с нещо моруна,
словото сякаш е пълно с хайвер.
Залезът - рана:
образ изтъркан.
Тромаво,
зло -
като думата "бе",
страшно безсмъртно
и страшно мъртво,
гледа настръхнало
мътно небе.
Събота.
Студ е.
С износен лоден,
вятърът лае - с лице към нощта...

След като се изкаже народа,
трябва да се изкаже личността.

ПАНАХИДА

По припеците есенните круши
печалбата от лятото броят.
Кадънките внимателно ги слушат,
безсилни цифрите да променят.
Едно врабче е сигурно потребно
по първолашки да им обясни,
че всички сметки се оказват дребни,
когато се изваждат дни от дни.
Нощта надига стария си задник
и тръгва през високите бърда
към раните на есенния заник
с черковна кофа светена вода.

Иван Динков

АНТОЛОГИЯ

Десет е.
С нулата.
В тъмния клен
птиците просто заекват от вицове.
Превод от общия сластен акцент:
броня,
а след това -
рицари,
рицари...
Сякаш е червейче:
в мрака стърже
старото,
тъжното,
жълтото габърче.
Вечна история:
вечер,
мъже,
с тях едно габърче-червейче-гаменче.
Чувство за бримки из въздуха.
Мраз.
В бримките - чувство за стари метафори.
"Аз! - вика вятърът. - Аз!
Аз!
Аз!
Аз!"
Сигурно отрича
книги и автори.
Есен е.
Облачно.
Детска ръка
цапа с цинизми отсреща балконите...

Лесно е да се намери дъска.
Трудно е да се направи иконата.

Иван Динков

*

Пейзаж

Десет е.
Малко без десет.
На есен е:
тъжно - над локви и ями,
градските лампи - през клони на кестени,
ръсят мухлясала слама.
В дъното на ресторанта съм.
Мрачен съм.
Вестник - издаден в Браила.
Пуша,
тъй както се пуши пред брачен сън:
злостно,
с три пръста,
безсилен.
Хорица.
Разни чиновници.
Чинни са!
Пътници - с път през косата.
Чакат си хлебеца, чакат чиниите:
чакат хранителна вата.
Смешно е!
Страшно е!
Бирена пяница
кипне,
напомни за злоба.
Мои далечни, велики пияници,
плащам,
излезте от гроба!
Келнерът лази в очите ми:
"Пържено?
Печено?" -
целият светлост и святост.
Без да настръхвам,
излайвам гърлено:
"Дайте ми порция патос!"
Гледа ме някак гримирано глупаво.
Другите,
тоест
тълпата,
дъвчат си хлебеца, сърбат си супата -
с няколко устни в устата.

@@@@@@@

раздвижват въздуха лисичите опашки
и очичките им светят светят в мрака
светулки в летния си спомен
трасират
хаотичните си чудеса

а луната вижте я каква е хубавица
иззад облаци процежда светлина
чернобелите качулки на нощта
тихо преминават покрай нея

ноти ноти ноти

те преливат вълшебният елей
в сладостни
и невероятни звуци
за принцески и пантофки
за вълшебни огледала

ENTER

включиха се музите и пеят в унисон
те пеят мойта песен
най-чудната
и сладка песен на Света
песента за късната ми Есен
есен за изстрадалата ми душа
---
и моля моля да не си отива Лятото
да не боли в безсезонието на Души
---
Защото Бог ни гледа
Бог ни слуша...
И мълчи
мълчи

Nikola Ankov Rolling Eyes

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

с един стар есенен етюд от мен... Embarassed

Просната по баирите,
съхне на лятото кожата.
Хищникът вятър не спира,
точи в дърветата ножове.

Слънцето рони трохите си
есенен хляб да замеси.
В мъртвите листи скрита
спи недопята песен.

ХуЛитер Записан(а): Dec 18, 2004 Мнения: 130

Есента отпива от виното,
тихо гали с листни длани
плодове с цвят на залеза.
Тъче от ярките спомени
за силната жажда.

Реката е бавно шествие.
а дървета протягат
клони в молебен,
за любовта на тези
от другия бряг.

Сезонът стига своя жълт предел,
пращят дори хамбарите на мишките.
И към завръщането си поел,
дими локомотивът на стърнището.

Увереност, покой и яснота.
И мисълта за смърт е по-понятна,
защото осъзнаваш: есента
е бронзовият паметник на лятото.

Тя слиза от пиедестала днес.
Листата почват танца на умората.
И зимата поставя в тяхна чест
на грамофона си игличка борова.

Добромир Тонев

ХуЛитер Записан(а): May 06, 2006 Мнения: 14

Октомври

Oктомври ме залисва със листата си.
Предлага рамене широколистни -
сред тях да мога скришом да поплача,
когато съм си друга и излишна.

Октомври шари с пръсти, шумоли,
измъква от ръкава си шишарка,
откъсва дюля, сваля се с луни,
чете по стари звездни карти.

Октомври е с открити хоризонти.
Есенция от есенно море.
За нищо не натяква, не напомня...
С октомври се мълчи така добре.

Дора Господинова

Стихотворението е отличено с Голямата награда на тазгодишния конкурс за поезия "Добромир Тонев"

Не искам да цапам онази везна,
която душите ни ще измери.
На Отеца ще кажа само това:
- Боже, отвори адските двери!
Там ще съм точно у нас-
огън ще пари краката
и всяка огнена страст
ще ми разпва душата.
Навярно,Боже, няма да простиш ,
вироглавата ми женска същност,
защото дръзко те изобличих
за ябълката и реброто също!
Защото мирно не стоях
и не треперих пред гневът ти въздесъщи.
Обичах, радвах се, живях,
но съвестта си лицемерно не пристъпих.
Разбивах догмите на пух и прах.
От търговците във храма не купувах.
Дните си с отворени очи живях-
с радост,но и с чужди болки боледувах.

Душата ми е църква,
с обгорен до вик иконостас
и само там сълзите паля в нужда.
Жена съм. Изкушение и Грях,
и Откровение,
с което сетивата се събуждат...

Когато дойде сетният ми земен час,
гробарят вместо да се кръсти
да разпилее думите ми като прах
и с тях, Животът да покръсти ...

Ж. Д. - Lucky

Движение

Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.
И есента ще се повтори.
И зимата.
И пролетта.
Неповторимо е обаче
усещането, че сега
към лятото
обратно крача,
към май,
към март
и към снега.
Настигам бившите си зими,
докосвам като старини
забравените, полузрими,
напуснати от мене дни.
Не се завръщам да поправям
онуй, което съм сгрешил.
Вървя
и пътем се смалявам,
какъвто мъничък съм бил.
Но във една гора предишна
две боси ходилца плющят.
Това съм аз!
С усмивка скришна
аз спирам и си давам път.
А мога и да се накажа -
от завист глупава обзет,
да взема
и да си разкажа
какво ми предстои напред.
Навярно трябва да се вярва
на патил пътник като мен.
Но мен ми липсва тая дарба.
Аз продължавам възхитен.
Вървя по златни коридори
от есенеещи листа.
Дано се есента повтори.
И зимата.
И пролетта.

Владимир Башев

ХуЛитер Записан(а): Apr 22, 2012 Мнения: 1

Тихо падат вън листата,
златна есен е сега, и напява
вън гората, приказка за есента.
Слънцето с лъчи огрява, всичко грейва
от лъчи! Но ето, идва нов ден, слънцето
се сменя от мъгли. Златна есен е, и навън
дъждът тихо си ръми, отронват се
листата пожълтели, от вятъра политат и
се сипят! Но ето, идва друг ден и отново
слънце грее, топъл вятър всичко вън разпилява,
политат жълтите листа в небето, и вятърът
ги носи неспирно, неуморно. Ето,
как, тихо си отлитат есенните дни.
Есен, приказна и златна е навън!

Есента

на Рима

1.

Вън шуми
безутешният есенен вятър,
носи сухи листа
като сгърчени старчески шепи,
носи глухия рев,
яростта на прибоя безсънен,
носи мъртвия студ
на безлюдния есенен пясък.

Свършва лятото.
Идва ранната есен.
Пада късния плод,
напоен с гъста слънчева сладост,
бавно стине земята,
заспиват в бърлогите мечките,
като черни стрели
се забиват в простора ятата…

Птици-пътници.
Птици-пътници, вечно щастливи -
те отлитат към топлия юг,
щом ги лъхне прохладната есен,
те живеят във вечното лято.

А пък аз -
аз съм тук,
гдето вече отива си лятото.
В тази идваща есен
аз съм тих
като горска хралупа без рой,
аз съм чист
като цялата тая
безкрайна и синьопрозрачна вселена.

И през мене блести
това хладно залязващо слънце,
и през мене минава
безутешният есенен вятър…

2.
Ти ми трябваш сега.
Дълъг път ме очаква напред.
Тежък път.
Есента.

Все по-малко приятели.
Все по-малко желания.
Все по-малко илюзии.
Все по-малко лета.
Есента.

Ти ми трябваш сега.
Аз съм толкоз самотен без теб
в тази идваща есен,
в тази празна и синьопрозрачна вселена,
във която сърцата се сбират
две по две
със предчувствие ясно за студ.

Ти ми трябваш сега.
Дълъг път ме очаква напред.
Тежък път.
Есента.

1963
Андрей Германов

Кукувича прежда

Селце планинско, сред което
лениво есента пълзи
и блеят тук-таме кози
в шубраците на битието.

С една протяжно-мътна бара,
сънуваща, че е река,
с два голи тръна за лъка
и мрак по църквицата стара.

Далечен вой, ята бездомни.
Полумъгла - полузвезди.
Пролаиват псета - кой си ти
и кой с какво ще те запомни?

А в отговор - така позната,
всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
в дълбочините на душата.

Така животът си изтича...
Озърнеш се - ни чужд, ни свой.
Луна в ръждивия покой.
А през луната - бог наднича.

Сънлива влага се процежда
по хълбоците на нощта.
Две-три кратуни на плета.
Пред прага - кукувича прежда.

Иван Методиев

Есенният бал на любовта ни

Разсъбличаш и мен като кестена
и с ръце си – клони напукани,
пак те галя, тъй топла и есенна,
на греха с плодовете – отрупана.

Замъглено ме канят очите ти
да валя като дъжд от желания
и напъпили нежно, гърдите ти,
се полюшват от тихи стенания.

Буен вятър лудува в камината
с радостта, че отново пораснал е.
Има бъдеще всичко отминало
и магия – в мигът ни на щастие.

Есен моя – любов непресъхваща,
младост моя – от обич налята;
вече сладко узряла... И – същата!
Като слънце на циганско лято.

Бой..Боев, 2011

Мелодия от есента

Съюз на огнено и златно, искрящ в окото зажумяло!
Зелено място за почивка дали ще мога да намеря
за сетивата прималнели и за презобеното тяло
във залеза на гроздобера?

Днес празникът на есента прибира свойте реквизити
и стихва дивото жужене, така замайващо до вчера.
Заглъхващи гроздоберачи и пустота между лозите
във залеза на гроздобера.

Каруца на завоя скърца, гласът й жално изтънява,
а куцият пазач обрамчва ръждясалата манлихера.
Свирукане на кос прощален расте из угарта кафява
във залеза на гроздобера.

Огнец от бащини плесници по лакома хлапашка буза
и дим на къщите далечни като покана за вечеря.
И тежки гроздове през рамо, закрили скъсаната блуза
на бавната жена по пътя
във залеза на гроздобера.

Иван Цанев

Marta написа:

Мелодия от есента

Съюз на огнено и златно, искрящ в окото зажумяло!
Зелено място за почивка дали ще мога да намеря
за сетивата прималели и за презобеното тяло
във залеза на гроздобера?

Днес празникът на есента прибира свойте реквизити
и стихва дивото жужене, така замайващо до вчера.
Заглъхващи гроздоберачи и пустота между лозите
във залеза на гроздобера.

Каруца на завоя скърца, гласът й жално изтънява,
а куцият пазач обрамчва ръждясалата манлихера.
Свирукане на кос прощален расте из угарта кафява
във залеза на гроздобера.

Огнец от бащини плесници по лакома хлапашка буза
и дим на къщите далечни като покана за вечеря.
И тежки гроздове през рамо, закрили скъсаната блуза
на бавната жена по пътя
във залеза на гроздобера.

Иван Цанев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите