Унес

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Прибирам се… хвърлям се на леглото и се отпускам.
Ситни капчици са направили завеса по стъклото, спускат се и почукват нежно по перваза. Повечето се плъзгат леко по диагонал, следвайки вече очертани пътеки, достигайки своя край в плътни струйки. Допадат ми онези — другите — които нахално и категорично се спускат устремени и оставят собствена следа. Тялото ми постепенно натежава, клепачите също.

Старата ръждясала врата се отваря с нежелание. Вървя през двора на основното училище. Има нещо мистично наоколо… трябва да застана точно в средата. Боса съм — усещането от дребните, леко споени камъчета под крака ми е успокояващо. Нямам представа колко е часът, но ще да е ранна утрин, защото всичко е още сиво, мрачно… заспало. Дори не вдигам ръце, а само извивам глава назад и поривисто политам нагоре. Поглеждайки под себе си виждам само мътните очертания на града. Изпускам въздуха, който съм задържала инстинктивно и продължавам с изящни пируети. Освежаващо! Освобождаващо! Отпускам се в обятията на вятъра и се рея безцелно. Дишането ми е по-леко, а косите ми се полюшват зад мен и лекичко докосват раменете ми.
Минава време преди да ми омръзне и се снишавам, докосвайки с ръце покривите на по-ниските сгради. Броя ги, забавлявам се като малко дете.
Движа се плавно надолу, докато стъпя на терасата на нечия къща. Бързам да достигна входната врата и побягвам към дома си. Трудно ми е. Опитвам да се движа енергично, но усещам краката си тежки.
Как се случва така, че по пътя си никого не виждам, не зная.
Прибирам се… хвърлям се на леглото и се отпускам.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите