Как не станах тръбач

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

1974-а година. Войнишки лагер до брега на морето, близо до гр. Шабла. Току-що е минал разводът, задачите са разпределени, а аз, в качеството си на стар войник, се отдавам на сладка сутрешна дрямка в сянката на палатката.
- Ефрейторе, батарейният те вика. – долавям злорадство в тона на застаналия пред мен старшина.
Влизам в „командирската” палатка. Върху зеленото сукно на масата святка със златната си повърхност една войнишка тръба. Батарейният командир се е опънал на леглото и очевидно се готви да се отдаде на същото занимание, от което ме е откъснал преди минути.
- Другарю старши лейтенант, явявам се по ваша заповед!
Офицерът сънено ме поглежда:
– Значи, взимаш тръбата от масата и до обед ми докладваш, че си се научил да свириш!
Очите ми стават големи, кръгли, и сигурно, много изразителни.
- Полковникът заповяда всяка батарея да си има тръбач – добавя командирът.
- Другарю старши лейтенант, разрешете да попитам – ама, защо точно аз?
Батарейният явно е учуден от въпроса ми: - Ти нали свириш на китара?
- Тъй вярно!
- Ми, действай тогава – казва той и дълбоко се прозява, очевидно в знак, че разговорът е приключил.
Излизам от палатката, разглеждайки тръбата. Знам със сигурност е от коя страна се духа. Сядам на една закътана пейка, вдигам инструмента и духвам лекичко - никакъв ефект. Духвам по-силно – също. Духам с всички сили и постигам нещо като предсмъртна въздишка. Май, сам няма да се оправя. Сещам се, че в лагера има военен духов оркестър.
Мургавият ръководител и тромпетист номер едно на оркестъра търпеливо ми обяснява:
- Първо започваш без тръба, стискаш устни така и правиш така...
От прилепените устни на музиканта се разнася звук като от пчела в полет. Стискам и аз устни. Да! Има звук! Само, че той по-скоро наподобява едно физиологично действие, обикновено съпровождане от характерна миризма.
- А, така, браво! Една седмица тренираш така „на сухо”, после хващаш тръбата.
Не го посвещавам в детайлите на заповедта.
Прибирам се в палатката. Спускам входното платнище и започвам да прилагам новопридобитото умение към инструмента. На петата минута чувам сумтене пред входа. Отмятам платнището. Един новобранец от нашите пристъпва от крак на крак и ме гледа силно притеснено.
- Разрешете да доложа! Младши сержант Бозаков ми каза да ви кажа какво точно е казал да направите.
Охо, вече има поръчки за музикални изпълнения. Малко е раничко, но е трогателно насърчително.
- Той каза: – продължава новобранецът – „кажи му да изчезва оттук, защото ще дойда и ще му набутам инструмента там, където най-много ще го е срам.”
С Пешо Бозаков сме приятели и някак си усещам, че от нещо е силно раздразнен. Хващам тръбата под мишница и се отправям към плажа.
Седнал съм на един камък. Пред мен се е ширнало морето, горе се реят чайки, вълните създават чудесен фон за истинска творческа изява. Вдигам тръбата и надувам. Две от най-близките чайки падат като застреляни надолу. Сигурно са видели рибен пасаж. При
следващите ми опити чайки вече няма, а вълните, май, позатихват. Продължавам и скоро установявам, че от тръбата мога да изкарам цели два различни тона. Като за начало това ми стига. Най-приятният сигнал в казармата - сигналът за храна „Чорба - каша“ е двутонов: татитити татитити таатаатии. След доста време неравна борба с инструмента успявам да докарам нещо наподобяващо.
Отново съм в палатката на батарейния:
- Другарю старши лейтенант, разрешете да доложа, разучих един от сигналите.
- Давай! – офицерът сънено трие очите си.
Вдигам тръбата: татитити, татитити, таатаатии.
Батарейният стреснато се дърпа назад:
- Какво е това, бе, ефрейторе?
- Как, какво - сигнал за храна – „Чорба – каша”
- Оф! – с болезнена гримаса той опипва ухото си. - Е, сега какво правим – ти свириш, а аз ходя след теб да обяснявам по палатките какво си изсвирил, така ли? Я, остави тръбата! Свободен си!
Излизам навън и дълбоко поемам въздух. Явно музикалната ми кариера в областта на духовата музика се оказа изключително кратка.
- Китарист бил! – дочувам от командирската палатка.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Йес, сър)))

много искрено се смях!!! Прекрасен разказ! Very Happy

Петичка!!!
Успех!!!

Една тръба - да не са струни? Яко!

Гост

Петица и от мен. Щото няма шест. Very Happy

Казармена история, не мисля, че е актуална и подходяща за конкурса.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите