Родът на хвърчащите хора

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Извечната човешка мечта за полет – присъща ли е тя и на колективния дух? Или само отделни - смели и самоотвержени – човешки същества летят. А множеството ги следи, колективно цъкайки с език и клатейки глави? Когато днес слушам какво говорят повечето от сънародниците ми или чета написаното във вестниците, засрамено се питам дали не съм се пръкнала в племето на пълзящите, които се стараят “да не става въпрос за рода на хвърчащите хора” (Валери Петров).
Но докато четях романа на Цончо Родев “Бурята” (една увлекателна, пълна с дух и полет историческа книга), ме изненада цитат от… Филип Тотю; думи, открехващи вратичка към истината за нашето колективно пълзене и колективно летене. Същият Филип Тотю, (който в масовото съзнание е преди всичко войвода на хайдушка чета) е написал (или изрекъл) нещо, до което лично аз трябваше да стигна, прочитайки камари от духовна литература: “Когато бедата е на върха (си), тя е по-близо до Бога и когато нуждата е близо, то и помощта не е далеко. Тайните закони божи са неуловими за ума ни”.
Може би в това прозрение е обяснението и на факта, че голямата българска история, голямата българска литература, големите български идеали вече близо сто и четиридесет години не могат да излетят от пистата на националното ни Възраждане и свързаната с него националноосвободителна борба. Защото точно тогава Народът ни, познал най-силната болка, е бил най-близо до Небето.
Когато страданието е най-голямо, Небето изпраща неподозирани сили и полетът нагоре, към надеждата за спасение, е най-красив и мощен. И дори когато после приземяването е раняващо и трагично, остава вдъхновяващият образ на стремителния, самоотвержен полет. Защото (според друга мъдра сентенция) Ония Горе се интересуват не от нашите победи или поражения, а от красотата на усилията ни; от движението, а не от пристигането. “Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити - да ги чуят - един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота” – пише Вазов за това време. И още: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”.
Обаче стотици млади хора днес, пред прага на зрелостта, безсилно оставиха настрани химикалките си, когато трябваше да разтълкуват тези огнени думи на големия Летописец на българския дух. Защото до съзнанието им не е достигнал полетът, представен като красива лудост, като безумно опиянение – в най-поетичната и философска глава от “Под игото”. Нито пък до сърцата им. Но и самият Вазов провиденчески е предвидил и това стъписване на новите поколения: “Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили?”
Често в главата ми звучат кристалните стихове на Валери Петров от песента, изпълнена с топлия глас на Асен Ангелов: “А ний бутаме някак си и жени ни влекат… и говорим за глупости, важно вирейки нос…” Дали дребнавостта, прагматизмът, материализмът на новото време не са ни отрязали завинаги крилата? Защо виним младите, че не четат, че слушат чалга, че не познават националната ни история и литература? Когато самите ние сме посели в душите им тия семена. Защо се оплакваме, че живеем трудно, в мизерия, несправедливост, безпътица?
Та ние, българите, сме потомци на хвърчащите хора! Ако вместо да слушаме, гледаме и четем само онова, което лесно се смила от изнежените ни съзнания, се върнем към Вазов (но истински, а не като говорим и гласуваме за романа му, който отдавна или никога не сме чели)… Ако си припомним стиховете на изгорелите в полет, останали вечно млади наши поети: Христо Ботев, Пенчо Славейков, Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Александър Вутимски, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Андрей Германов, Владимир Башев, Петя Дубарова… Но явно, и това не е достатъчно. Страданието ни днес още не е достигнало върха си. Затова не чуваме все още зова на Небето…

Да летиш това е зов на вътрешната ти същност и не може да се разглежда като въпрос на изява.Класирането на отделни личности в една или друга степен е оценка на времето.Литературния анализ ми хареса.Успех.

Гост

И историята ни, и литературата ни с крилати фрази може да литне. Статията като такава е хубава, но ми се струва, че е подходяща повече за конкурс по журналистика или за критици. Успех желая на автора!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите