Последният полет

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Когато бях малък често се катерех по Сините скали на Карандила. Беше ми станало навик да гледам как слънцето се издига в небето и отвисоко гледа, сияейки колкото се може по-силно. То огряваше облаците и им придаваше оранжев оттенък. По това време Сините камъни изглеждаха масивни като че ли подпираха небето да не падне. Дърветата бяха като ята птици и поради тяхната близост някой би си помислил, че те се задушаваха едно в друго. Вятърът подухваше и пееше по тези скали. Листата шумоляха и трепереха сякаш искаха да се включат в неговата песен. Всичко това ме караше да изпадам в опиянение и вярвах, че никой художник не би могъл да пресъздаде тази картина.
Имаше странен извор точно на Карандила. Там се събираха орлите, които отпиваха от водата в него и после политаха в небето, издигайки се с помощта на мощните си криле. Рееха се в небето сякаш то принадлежеше само на тях. Често си мислех, че те са негови господари. Носеха се във въздуха като лодки в морето. Следях птиците и им се любувах.
Винаги преди изгрев старите орли отвеждаха своето малко пиле на първия му полет и даваха да отпие от водата в извора, а после го подкрепяха с крилете си и отново се издигаха в небето. Но когато слънцето се покажеше величествено, старите орли оставяха своето малко само в небето. Те отново се връщаха при извора, понякога следвани от него, а друг път – не. И тогава се зачудих какво е станало с тези, които не са последвали родителите си до извора. След много размишления разбрах, че то се е разбило в скалите. Ако не успееше да полети, то не можеше да стане орел - затова умираше.
Залез. Облаците бързаха да се сбогуват със слънцето. Около него беше обвит жълто-оранжев юрган. Небето в далечината започна да потъмнява. Искаше да приюти луната. Вятърът се усилваше като че ли й беше враг. Клоните на дърветата започваха да се огъват и да викат за помощ. Тогава се чуваше истински хаос от природни звуци. Орлите се прибираха в гнездата си по скалите и с нетърпение очакваха вечерта да отмине.
Постепенно започнах да обичам не само природната картина, но и господарите на небето. Почти всеки ден ходех да ги наблюдавам, защото, когато не го правех, се чувствах като празна мидена черупка. Сякаш нещо ми липсваше. Колкото повече ги гледах, толкова повече копнеех да се върна отново. Бях се влюбил в красотата им, в техните плавни движения по небето. Но тогава започнах да усещам, че нещо лошо бе започнало да се случва. Край извора орлите се събираха и общуваха по начин, който аз никога не бях виждал. Изглеждаха измъчени сякаш се сбогуваха един с друг. Само един от тях отпиваше от водата в извора и тогава отлиташе. Тромаво той се рееше в небето докато не се изгубваше от поглед. Повече никога не се връщаше. Всичко това продължаваше години, докато не остана само последният орел. Беше моят най-любим и продължавах да се катеря по скалите, само за да го видя. Изглеждаше толкова самотен, че сърцето ми се късаше.
Един ден забелязах и той да отпива от водата по залез слънце, а после да се издига в небето. И той също започна да се рее, докато последният лъч не го огря. Тогава отлетя надалеч. Реших да го последвам. Исках да разбера къде отиваха всички тези орли, които изчезваха след последната си глътка вода от извора. Бягах колкото мога по-бързо, за да успея да настигна птицата. После се спрях. Видях я да свива криле и с бясна скорост да се спуска към скалите. Чу се звукът от удара. Беше съкрушителен. Не знаех какво да правя или как да се чувствам. Бях съсипан – тук всички орли бяха загинали. Сърцето ми беше разбито. Мислех, че никога нямаше да се възстановя от този шок. Нещо отвътре ме тормозеше, караше ме да плача. И заплаках...
Върнах се при извора. Огледах го. За първи път се бях доближил толкова до него. Можех да усетя магическото му влияние. Стоях край него докато не дойде нощта. Успокояваше ме, защото мислех за величието на загиналите птици.
Облаците покриха цялото небе. Блъскайки се един в друг, те се сгъстиха. Бяха хвърлили огромна сянка върху земята. Беше невъзможно луната да бъде видяна. Вятърът брулеше силно. Листа се носеха из въздуха. Мълнии започнаха да се чуват в далечината. Заваля дъжд. Даже природата тъгуваше за орлите, но аз не успях да я утеша. Избягах и никога повече не се върнах.
Нарекох извора Кушбунар, птичия извор. Разказвах за него години наред, защото не исках историята на орлите да бъде забравена...

Гост

Много подробен и тъжен разказ. Може би трябваше да се сбие малко и да се наблегне повече на полета и величието на орлите. Извисяването и гордата смърт са предадени много сполучливо.
Успех в конкурса!

Я да подкрепя това хубаво разказче, че се начетох на всякаква поезия тука...Успех! Very Happy

Хареса ми, но втората част грабва читателя.Успех!!!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите