competition
Модератор
Записан(а): Apr 26, 2010
Мнения: 658
|
Въведено на:
04 Май 2012 10:39:10 » Отвъд бъдещето |
|
Вселената бавно се огъна и разшири с един – единствен непосилен мощен тласък, така както го беше правила 10 млрд. години от онзи далечен необозрим забулен в тайнственост миг от божественото си зачеване. Викът й беззвучно отекна във всяка частица от необятната й тъмна плът, запулсира в безброй честоти и вибрации. Никой не чу този стон, тук тишината бродираше свое собствено измерение. В този миг бляскавите червено – сини утроби на мъглявините дадоха живот на безброй току-що родени звезди. В разпръснатите галактики слънца се превърнаха в червени гиганти – напъпили, обагрени в кървав кармин и искрящо злато, стаили мощ да пометат цели планетни системи около тях. Избухнаха свръхнови, сияйни и великолепни в нажежената си до бяло смърт, погълнали отражението на милиарди слънца. После всичко утихна. Мракът, мастилено – черен, извезан с ефирна звездна светлина, се плъзна по уморената й набъбнала снага и я люшна в дълбок упоителен сън. До следващото разширение.
В една малка незабележима част на Вселената раждането продължи. В галактиката Млечен път, във вътрешния край на ръкава Орион се случваше чудо. Облакът космичен газ потрепна за последен път, от мразовитите му недра се отдели частица вековен лед и се понесе колебливо около него. Невидима твърда ръка я дърпаше далеч от него, далеч от мястото, където й беше уютно и познато. Отвъд бе мрак, пуст и самотен. Съпротивлението й се стопи, сили, дълбоки и древни я тласкаха навън, към неизвестното. Летеше – все по-бързо, все по-далече. Мракът изсветля, тук, отвъд нежната отразена от заскрежените отломъци в Облака светлина, не беше толкова тъмно. Вече се виждаше огнената жарава на Слънцето, блеснало в ослепително жълто в далечния край на хоризонта. Полетът й се ускори, звездата я теглеше – внимателно, но повелително, настойчиво, жадно.
Топеше се. От вкочаненото й ядро се отронваха частици скреж, завираха и литваха леки и въздушни във вихрен танц около нея. Палещите слънчеви лъчи проникваха, разтваряха, дълбаеха в нея, а тя растеше. Растеше все повече. Сега беше огромна и тежка, летеше към една цел – Слънчевата система. Зад нея избухна заслепяваща експлозия. Беше едно цяло със светлината, опашката й грееше с всеки уловен слънчев лъч във величествена светлинна феерия. Прелетя покрай сините газови гиганти и планетата – джудже, които първи посрещнаха стремителния й полет. Подмина странната кафява планета, коронована с безплътна димна тиара от пръстени и раираният в синьо и кремаво колос до нея. Ето я малката синьо – зелена планета! Озарена от проблясващите иззад ръба й слънчеви лъчи, прекрасна в стаеното си изумрудено великолепие. Кометата летеше право към нея, опашката й се влачеше дълга и тежка, посребряла от уловената светлина, побеляла до пламък.
Прелетя ниско над нея, сякаш да й се полюбуват, да я погледат, и отмина. Нейният полет беше вечен, щеше да се връща отново и отново да се порадва на планетата, за която пропътува милиони километри застинал вакуум. Щеше да се връща на всеки двеста години, защото тя беше странстваща частица вечност. Това беше нейното вълшебство – да подарява надежда, че някой ще я посреща, когато се върне. Някой ден, в далечното бъдеще, ще има човечество, което да помни. И да чака. |
|
|