автор: Milvushina

На приятелката ми Елена Димитрова, защото нейната мечта е и моя мечта.

Откакто се помнеше, Оног знаеше, че е грозен. Знаеше го, защото майка му все му го повтаряше, а и дори да не беше така, можеше да го прочете в очите на хората. Оног нямаше руси коси като другите селяни, а рядка, тъмна четина, която покриваше темето и врата му. От рождение грубата му кожа имаше нездрав зеленикаво-сив оттенък. Долната му челюст бе силно издадена напред, а хлътналите му очи бяха твърде големи и твърде черни, за да бъдат човешки.

Оног се отличаваше от другите деца в селото и по това, че всички те имаха бащи, а той нямаше. Само два пъти се беше осмелявал да пита майка си защо и двата пъти тя му бе отговорила като запрати тиган по него. Децата бягаха от него като го видеха, затова единственият спътник в живота на момчето беше самотата.

Понякога, когато майка му нямаше домакински задачи за него, Оног отиваше до училището в другия края на селото и скриваше се в храсталака, откъдето гледаше как другите деца влизат и излизат, говорят си, смеят се и се забавляват. От миналата година насам Оног много внимаваше да не се показва в двора. Тогава беше дошъл съвсем сам в училището, за да се помоли да го пуснат и него. Тази авантюра беше приключила катастрофално, защото още преди да успее да се добере до учителя, децата започнаха да го замерят с камъни и да го гонят с викове: “орк! Орк! Махай се оттук, грозен орк такъв!” Оног си извади поука и оттогава се научи да гледа от разстояние.

Напоследък вниманието му беше привлечено най-вече от две по-малки деца, брат и сестра, които живееха недалеч от училището. Момиченцето, на около осем, винаги носеше спретната бяла престилка и панделка в косите. Постоянно се смееше с тънкото си, звънко гласче. Брат й, тъмнокосо момче с година по-голямо от нея, никога не се разделяше със сестра си. Помагаше й, защитаваше я и дори й носеше учебниците на връщане от училище. Дори отдалеч си личеше, че са много привързани един към друг. Оног безкрайно им завиждаше.

Една вечер след училище той тайничко последва двете деца чак до дома им. Те се прибраха и затвориха входната врата след себе си. Чуваше се, че двамата разговарят оживено, а момиченцето весело се кикоти на шегите на брат си. Оног се опита да надникне между дъските в оградата, но не се виждаше нищо. Той се огледа и забеляза високо дърво, което растеше в непосредствена близост до двора. Хрумна му, че ако се качи на него и източи врат, ще се озове точно над двете деца.

Оног знаеше, че ако не се прибере скоро, майка му здраво ще го нахока, но не можа да устои на изкушението. Много внимателно се покатери на дървото и се скри в короната. Надникна през клоните и видя, че братчето и сестричето играят на топка. Подаваха си я, похвърляха я във въздуха и бягаха да я хванат. За момент Оног затвори очи и си представи, че е долу при тях и тримата се забавляват заедно. Въздъхна дълбоко и отново отвори очи. Точно в този момент топката полетя към короната на дървото. Оног се паникьоса. В страха си да не бъде забелязан, той светкавично пропълзя назад, колкото се може по-далеч от тях.

Полу-оркът осъзна, че е направил голяма грешка, когато усети, че крехкият клон под него се чупи под напора на тежестта му. Той изпищя от ужас като се удари в оградата и падна на земята от другата й страна.
- Кой е там? – чу се сърдит женски глас. Оног, замаян от падането и от болката, не отговори. – Попитах кой е там!

Оног се опит да надигне глава, но не можа. Всичко го болеше. Той разбра, че е свършено с него, когато някой разбута храстите и се надвеси над него.
- Какво правиш тук, момче? – попита го набита жена с престилка и тежък меден черпак в ръка. По изражението й недвусмислено си личеше, че е готова да използва черпака не само в кухнята.

Оног се уплаши до смърт. Той се сви на кълбо на земята и скри лицето под ръкава си.
- Чу ли ме, момче?!
Целия треперещ от ужас и болка, Оног едва се осмели да погледне нагоре към жената:
- Толкова съж-съж-съжалявам, госпожо! Не беше нарочно!
Жената сви устни и сложи ръце на кръста си. Приличаше на голяма, ядосана главна буква Ф.
- Не ме бийте! – проплака Оног.

Тя го огледа критично. Веднага разбра, че момчето, което лежеше в краката й, не е човек. Едрото му тяло и издадени зъби не можеха да принадлежат на обикновено дете на дванадесет. И все пак, въпреки че изглеждаше силен за двама, той трепереше и се свиваше от страх под строгия й поглед. Струйка кръв се стичаше по лицето му, там, където се беше ударил в оградата. От големите му, черни очи се стичаха сълзи… не като на орк, а като на всяко човешко дете, ранено и уплашено.

Жената се смили над него.
- Как се казваш, момче? – попита го тя по-меко.
- Оног, гос-гос-госпожо.
- Я да видя. Здраво си се ударил. Трябва да ти измием раната. Можеш ли да станеш?

Смутен от необичайната проява на добрина към него, Оног побърза да се изправи на крака. Куцаше силно, но последва жената в къщата и седна на мястото, което му посочи тя.
- Сега ми кажи, защо те намерих в двора ми? – попита го жената. Оног наведе виновно глава. - Не се бой, няма да те ударя.
- Ами… - смутолеви той. – Беше заради другите деца. – Оног кимна в посока на оградата. – Много ми се играе с тях, но те не ме искат.
- Хм. А ти какво направи? Качи се на дървото, за да отидеш при тях ли?
- Не, не госпожо! Само да ги погледам исках…

Жената намокри парче плат и го подаде на Оног да изтрие лицето си. Той внимателно попи малката струйка кръв, която се стичаше по бузата му.
- Стига си ми викал госпожо, имам си име. – Аз съм Амелия, жена съм на ковача.

Тя взе парцалчето от ръцете му и енергично изтри остатъците от пръст и засъхваща кръв от челото му. Оног изобщо не обърна внимание на болката: никой преди не се беше грижил така за него, дори собствената му майка.
- Имам работа, мъжът ми скоро ще се върне у дома – каза Амелия и сложи на масата голяма купа с картофи. – Ще готвя, а през това време ще ми кажеш къде живееш.

- В другия край на града, госпожо Амелия. С мама имаме три крави и гледаме зеленчуци в градината.
- А майка ти има ли си име?
- Леония.
- Ааааха. Значи ти си момчето на Леония.
Малкият полу-орк кимна тъжно и наведе пак глава. Жената понечи да го попита още нещо, но той я изпревари:
- Госпожо Амелия? Давате ли да беля и аз картофи?

Амелия го изгледа бавно и подозрително, както правят родителите, когато децата им казват, че са им приятни домашните задължения. Оног, обаче, изглеждаше съвсем искрен в желанието си да помогне. Жената се подвоуми, но сви рамене и му подаде нож. Момчето веднага взе един картоф и започна да го бели с изумителна сръчност. Амелия още не беше успяла да седне обратно на мястото си, когато Оног посегна към следващия. Съвсем скоро купчината картофи в купата се стопи, а пред него останаха само тънките обелки.

- Браво на теб – похвали го Амелия. – Можеш ли да ги нарежеш? Ето ти друга купа.
Оног се почувства безкрайно щастлив, че му обръщат внимание. Навън вече започваше да се свечерява, но и на ум не му идваше да си тръгва. Той набързо се справи с картофите и отново предложи помощта си.
- А хляб можеш ли да правиш?

Оног кимна с готовност. След няколко минути той вече месеше тестото под погледа на изумената Амелия. В този миг вратата на къщата рязко се отвори.
- Амелия! Какво прави този орк в дома ми? – изрева нечий глас зад гърба на Оног. Момчето се обърна и видя застрашителната фигура на един много едър, червендалест мъж.
- Сляп ли си? Готви вечеря ти – отвърна жена му съвсем спокойно.
- Кой го пусна? Да се маха преди да съм му размазал черепа!

- Аз го поканих. Не виждаш ли, че лицето му е цялото подуто? Паднал лошо и се ударил. Да не искаш да го изпратя у дома кървящ и разплакан, за да каже на майка си, че ковачът и жена му нямат нито сърце, нито обноски?
Гигантът сви устни и изгледа Оног свирепо, но не каза нищо. Вместо това седна на едно столче до печката и опъна крака.
- Давай яхнията, Амелия. А ти – той посочи с дебелия си пръст към Оног – не прави резки движения, да не ти струва живота.

Стреснато от заплахата, момчето избърса брашнените си ръце в престилката:
- По д-д-добре да си ходя, госпожо Амелия. М-м-мама ще ми се кара, ако закъснея.
- Добре. Тогава ще ти дам малко от яхнията да занесеш у дома. Потруди се здраво за нея.

Оног й благодари за добрината, взе храната и побърза да се прибере. Майка му го чакаше на вратата. Вместо да се зарадва, че носи топла вечеря, Леония се намръщи и се развика:
- Откъде го открадна това, разбойнико? В нечия къща ли се промъкна?
Тя хвана ухото на сина и и болезнено го изви. Той се сви и се разплака отново.

- Жената на ковача ти изпрати яхнията – каза той през сълзи. Ухото му гореше. – Не съм откраднал нищо, мамо! Кълна се!
- Какво! И ме лъжеш в очите!
- Не! Нищо не съм крал…
- Махай се. Махай ми се от очите, малък негоднико, преди да съм те набила!

Оног тутакси се скри в малката си стаичка, далеч от погледа на майка си. Колкото и да се опитваше и да се стараеше, никога не успяваше да я накара да се гордее с него. Ако можеше само да разбере къде греши така, никога не би го направил отново! С въздишка Оног разтри коремчето си, което къркореше празно, и съжали, че не бе опитал от яхнията по пътя.

По-късно, без да го забележи майка му, той се промъкна в градината и събра нападалите под дървото ябълки. Изяде няколко от тях, за да задоволи глада си, а останалите прибра в торбичка. В главата му вече се оформяше план. На другия ден рано сутринта прекопа лехата със зеле и измете двора. Свършил с домашните си задължения, Оног едва изчака майка си да излезе, а после запретна ръкави и се залови за работа. Няколко часа по-късно малкият полу-орк почука на вратата на къщата, където живееше ковача.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

-----

Забележка: орките са митични създания, популяризирани най-вече от Толкин във "Властелина на Пръстените". Отличават се със своята бруталност, нисък интелект и гротескна външност. Полу-орките са рядкост - дело на нападения на орки над човешки села и без изключение да плод на насилие.