автор: Milvushina

Продължение от Паднала от небето (14).

Сами щеше да запомни месеците след Вси Светии като най-щастливата есен в живота си. Училището вървеше добре, големите момчета повече не го закачаха, а Лили Бронски старателно го избягваше. Само Кейра се държеше по-хладно с него, но все още бяха приятели с нея и всеки четвъртък се срещаха в библиотеката след часовете, за да учат заедно. За сметка на това връзката му с Лукса ставаше все по-силна. Двамата се целуваха понякога, но им стигаше да седнат заедно до прозореца в стаята на ангелчето и да мълчат, прегърнати. Често се разбираха без думи – само с поглед, жест или усмивка.

Щастието на Самюел, обаче, беше помрачено скоро след Коледа, когато болестта на майка му отново напомни за себе си. Мисти започна да изпитва силни болки, които повече не можеше крие от сина си. Както беше обещала преди време, една вечер тя помоли ангелчето да изпие с нея чаша вино, а после да ги остави да поговорят със Самюел на четири очи. Час по-късно той се върна в стаята си, където го чакаше Лукса. Тя го прегърна силно, а Сами плака на рамото й, докато изтощението надделя над него и той заспа в обятията й.

Седмица по-късно Самюел се събуди през нощта облян в пот. Сънуваше, че майка му стене и му се моли за помощ. Щом отвори очи, осъзна, че е било само кошмар, а в стаята цари тишина. Напрегна очите си на оскъдната светлина в стаята и видя, че стрелките на часовника на шкафчето му сочат точно шест часа. Сами се повъртя неспокойно, но повече не можа да заспи. Той стана от леглото и много тихо, за да не събуди майка си, се промъкна в спалнята на ангелчето.

Лукса лежеше по корем, а дясното й крило се подаваше изпод юргана. Сами първо я зави внимателно, а сетне легна на топло при нея. Ангелчето отвори очи, усмихна му се и разроши рижата му коса. Целунаха се. Той се притисна в нея и се умълча. Небето навън започна да просветлява и двамата наблюдаваха заедно пукването на зората. Денят обещаваше да е тих и слънчев.

- Какво има, Сами? – попита го полугласно Лукса.
- Мама – каза той. – Много я боли. Не мога да гледам как страда и се мъчи.
- И на мен ми е мъчно за нея. Тя е добра жена и много те обича.
- Не можеш ли да й помогнеш, Лу?
- Как?
- Не знам… - той се завъртя и я погледна в очите. – Вече си толкова по-силна! Щом можеш да накараш сухо цвете да разцъфне през зимата и да ми говориш без глас, може би е възможно да спреш болестта на мама.

- Не съм сигурна, Сами – каза ангелчето неуверено.
- Моля те! Поне опитай.
- Не познавам добре човешките тела. Вместо да й помогна, е възможно само да й навредя.
- Моля те, Лу. Моля те.
- Добре – съгласи се тя неохотно. – Но само ако Мисти е готова да рискува, защото не съм правила нещо подобно преди. Може да я боли.
- Благодаря ти – прегърна я той. – Ще говоря с мама. Имам вяра в теб, Лу. Ще проработи, сигурен съм. Трябва да проработи. Трябва.

---------------

Триматата се съгласиха, че най-подходящ ден за опита ще бъде неделя, защото Мисти не беше на работа тогава. През седмицата докато Сами беше на училище, ангелчето прекарваше почти цялото си време в сън с надеждата, че спомените на Дървото на Живота ще й подскажат как да помогне на Мисти. Въпреки това в неделя сутринта Лукса не се чувстваше по-уверена в това, което трябваше да направи.

- По-добре е предварително да вземеш най-силното болкоуспокояващо, с което разполагаш – каза й ангелчето след закуска. – За всеки случай.
Мисти изпи три хапчета и си легна. Тримата изчакаха половин час, за да са сигурни, че лекарството е подействало. Лукса седеше замислена до леглото с поглед втренчен в коленцата си.

- Ще се справиш – каза й Сами и стисна ръчичката й. Тя му се усмихна колебливо.
- Мисти – каза ангелчето, щом се изправи. – Ще се опитам, но не мога да ти обещая нищо.
- Разбирам го. Аз съм готова, ако и ти си готова.

Лукса кимна и положи едната си ръка върху главата на жената, а с другата докосна гръбнака й. Очите й се затвориха и тя се съсредоточи. Лицето на ангелчето се напрегна, а Мисти изпъшка в дълбокия сън, в който беше потънала. Сами прехапа устни, но не посмя да се намеси. Минаха десетина минути, които му се сториха като цяла вечност. Най-накрая Лукса отдръпна ръцете си.

- Съжалявам…. не става. Не се получава – каза тя с наведена глава.
Сами я изгледа бавно. В очите му се четеше отчаяние. Откакто му беше обещала помощта си, той живееше не просто с надеждата, а с твърдата вяра, че майка му ще се излекува.

- Моля те, Лу, пробвай пак. Само веднъж! – Тя поклати глава, но той настоя. – За мен, за да съм сигурен, че сме опитали всичко!
Ангелчето помисли за момент и отново докосна Мисти, която изглеждаше дълбоко заспала. Стисна очи силно, сякаш искаше да се предпази от ослепитено силна светлина. Изведнъж цялото й телце затрепери като лист на ураганен вятър. Ситен сребърен прашец се посипа от крилата й по пода. Сами се уплаши не на шега:

- Лу, спри! Спри, недей повече…
Ангелчето се отдръпна от спящата жена и се олюля. Сами се втурна към Лукса и я подхвана преди да е припаднала. Смути се колко слаба му се стори тя, с каква неестествена лекота я взе на ръце и я понесе към спалнята й. Той много внимателно я сложи да легне на леглото си. Крилата й бяха загубили обичайния си блясък. Сами пребледня.

- Как си?
- Чувствам се толкова немощна – изхлипа Лукса. – Толкова исках да помогна на Мисти, но не мога...
- Съжалявам, Лу. Не биваше да те моля. Толкова съжалявам…

Сълзи потекоха и от очите на Сами и се смесиха с нейните. Усещаше тъгата и страха й. Вината, като тежка буца, заседна в гърлото му. Защо трябваше да я насилва да прави нещо, което не умее? С глупавото си безразсъдство не само не бе помогнал на майка си, а може би бе навредил на ангелчето.

- Сами? – Той много нежно я погали по косата. – Видя какво се случи. Ще пораснат ли крилата ми? Дали някога ще видя отново дома си?

В главата на Сами внезапно изплува спомен за екскурзията им до лунапарка в Денвър. Той се страхуваше от високото, а ангелчето му внуши, че се намират в Едем и летят заедно. Докато беше жив нямаше да забрави мига, в който се беше докоснал до съзнанието й, а копнежът й по дома завинаги беше оставил отпечатък върху душата му. Разбираше болката на Лукса. Когато тя страдаше, страдаше и той.

- Да, Лу – каза й той с цялата увереност на света. Целуна я по устните както би направил смелият принц, за да вдъхне отново живот на Спящата красавица. – Днес ще си починеш. Ще си върнеш силите и един ден, съвсем скоро, ще полетиш и ще намериш пътя към Едем. Аз не го вярвам, аз го знам! - В този момент през прозореца в далечината нещо на небето проблясна. - Виж! – усмихна се Сами. – Това е падаща звезда. Бързо! Пожелай си нещо!

- Мама. Мама!! – извика ангелчето. Мигновено стана от леглото и се стрелна навън.
Сами се затича след Лукса. Намери я боса пред къщата с ръце протегнати към небето. Объркан и уплашен, той тръгна към нея, но високо над главите им сякаш от нищото изникна облак от ослепителна светлина и го накара да остъпи назад. В средата му се появи ангел.

- Мамо!! Мамоооо!!
Лукса се затича с всички сили по заснежената пътека, отскочи във въздуха и се приземи право в обятията на майка си. Тъмни коси, бели рокли и крила се завъртяха заедно във вихрушка. Лукса заговори – по-скоро запя – но човек не можеше да чуе думите или да ги разбере. Като в божествен оперен дует, другият ангел й отговаряше, а от небето се лееше песен. Самюел ги гледаше със затаен дъх и не можеше да продума. Най-сетне неговата Лукса и майка й се снижиха до стъпка над земята.
- Ела – каза му глас, който идваше отвсякъде и отникъде.

Сякаш изпаднал в транс и напълно загубил собствената си воля, Сами мигом се подчини. Не можеше да откъсне очи от Лукса Домини. Всички думи на света бледнееха и не можеха да опишат величието й. Тя изглеждаше едновременно съвсем млада и много древна. Внушителните крила на господството сияеха ослепително и хвърляха отблясъци във всички цветове на дъгата. Тъмните й, дълги до хълбоците коси бяха увенчани с корона от дванадесет звезди. Босите й крака не докосваха земята. Зелените й очи, очи видели раждането и смъртта на хиляди звезди, сякаш пронизаха душата му.

Сами падна на колене пред ангела. Втренчен в нея без да мига, той беше обзет от неописуем ужас и опияняващ възторг. Искаше му се да крещи, да се смее с пълно гърло и да се скрие вдън земя. Сълзи на радост и болка бликнаха от очите му: в живота си не бе изпитвал по-силна любов и по-силен страх. Ако ангелът му кажеше да лети, щеше да лети. Ако му заповядаше да убива, щеше да убива. Сами не чувстваше нито свирепия януарски студ, нито болка: светлината на съществото й го изгаряше. Той усети, че нещо топло се стичаше по лицето му. Докосна го – беше гъста, червена течност. Тежките капки падаха по снега и го обагряха в алено. Сами не им обърна внимание. За него не съществуваше друго, освен сияното господство пред него. Изпълни го съвършено спокойствие. Беше напълно и само нейн.

- Мамо, спри! Та ти го убиваш – стори му се, че изпя нечий глас преди светлината да го погълне.

---------------

Когато се свести, Сами разбра, че лежи на легло у дома си. Бавно отвори очи и видя до себе си Лукса, която се беше надвесила над него. Той й се усмихна, а тя го прегърна и го разцелува.
- Трябва да разбереш, че мама не искаше да ти навреди, Сами. Тя много рядко се появява сред хората и е забравила – каза му ангелчето. – Очите и ушите ти изгоряха. Беше на косъм от смъртта. Мама ти върна слуха и зрението. Тези повече няма да ти трябват.

В ръцете си държеше очилата му. Неговите бяха, позна ги по сивите рогови рамки, въпреки че сега бяха отчасти разтопени. Откакто се помнеше, Сами не можеше да вижда по-далеч от носа си без тях. Сега лесно можеше да забележи и мигла, паднала на земята.
- Мили Господи – ахна той и се изправи в леглото си.

Господството стоеше в другия край на стаята и ги наблюдаваше кротко. В ръцете си държеше скиптър увенчан с голям бляскав кристал, а краката й все така не докосваха земята. Едва сега Сами обърна внимание, че макар крилата й да бяха по-големи и да бе по-висока, двете с неговата Лукса си приличаха като две капки вода.

- Ти се погрижи за детето Ни в Наше отсъствие, човеко – проговори господството с гласовете на хиляди ангели. – Благодарни сме и ще ти се отплатим. – И изчезна.
- Къде…? Къде отиде?!

- При Мисти. Разказах на мама как попаднах тук и че си ми много близък приятел – обясни Лукса. – Тя не знаела къде се намирам, но ме търсила много. Когато онзи ужасен Тъкър ме хвана, тя доловила, че съм в беда. Ако се беше забавил съвсем мъничко, мама я щяла сама да ме намери. Но щом се озовах в безопасност, тя изгубила отново дирите ми.

- До днес.
- Да, до днес. Бях отчаяна и уплашена. Виках я за помощ. Щом ме чула, веднага разбрала, че съм тук на Земята и дошла за мен. – Лукса замълча. - Идва време да се върна у дома, Сами.

Той не отговори нищо. От месеци живееше с мисълта, че това ще се случи един ден, но не беше готов. Съвсем не беше готов! Помисли си как на другата сутрин ще се събуди и няма да чуе гласа на Лукса, няма да види усмивката й. Без нея домът им щеше да е празен, а в сърцето му – пусто.

- Не плачи, Сами – каза му ангелчето. – От теб получих всичко, което може да ми даде един човек, и много повече. Ти вече не си тъжното момче от горската колиба. Ти повярва в себе си и това ти даде криле. Ще ти липсвам, но ще се справиш. Аз не го мисля, аз го знам.

Напук на себе си, Самюел се усмихна. Това бяха същите думи, които той самият бе изрекъл миг преди майка й да се появи. Те се прегърнаха и се загледаха в слънцето, което вече се снишаваше на небосклона.

- Онази вечер след рождения ден на Сабрина – каза тихо Лукса. – Мислеше си, че няма да те чуя докато спя. Чувах те. Аз също те обичам, Сами.

Той окончателно изгуби самообладание и захлипа в шепи. Една сълзичка потече и по бузката на ангелчето.
- Мама ме вика – съобщи Лукса и продължи неохотно. – Почакай ме тук. Ще се върна, за да се сбогуваме.

На Сами му се прииска да се втурне след нея, да я хване за ръката и да не я пуска да излезе, дори това да му коства живота. Вместо това той се сви до прозореца и остана сам с мислите си. Както беше обещало, ангелчето скоро се върнa.

- Всичко ще бъде наред с майка ти – каза Лукса. – Сега спи. - Тя взе в ръце големия плюшен мечок, който бяха спечелили заедно в лунапарка в Денвър. – Той ще дойде с мен. Ще го прегръщам и ще си мисля за теб.

Ангелчето го изгледа особено, някак неуверено. Сами отстъпи крачка назад. Струваше му се, че освен вълнение и тъга, в погледа й прозираше и още нещо. Той се досети.

- И аз мога да чета мислите ти, Лу. Знам какво се каниш да направиш. Същото, което стори на стария Тъкър и – сигурен съм – с майка ми. Ще ми разкриеш сърцето си и ще ме накараш да те забравя. Не мога да те спра, но моля те, недей.

- Не искам да тъгуваш за мен – промълви тя.
- Имам нужда да те помня. Имам нужда от щастието, че те е имало, дори на цената на мъката, че си заминала.

Ангелчето остави за миг мечока и се хвърли на врата му. Вкопчиха се един в друг в силна прегръдка. Лукса сложи длани на очите му и двамата отново мислено се пренесоха на Дървото на Живота. Сами вече познаваше това неземно място от съня, който не беше сън. Лукса го хвана за ръка и двамата полетяха заедно. Болката и тъгата все още бяха някъде там, далече, но те сякаш повече не носеха смисъл. Понесоха се към блестящата стена, която Лукса нарече Големия Зид, а над главите им върхът на Дървото се опираше във Фунията, връзката на Едем с другия свят. Завладя го неописуемо усещане за свобода и Сами запя от радост, а хор от ангели се присъедини към тях. Двамата с Лукса летяха сред море от цветове. Когато се приземиха на един огромен клон, тя взе ръцете му в своите, а той ги целуна. „Винаги щом тъгата те застигне, затвори очи и за миг ще се намериш тук, сред нас,” каза му ангелчето. Седнали на клона, те се прегърнаха, а картината около тях се завъртя. Лукса все още беше в обятията на Сами, но те оново се намериха на входа на дома му в Колорадо.

- Не искам да си тръгваш, но там е твоето място – прошепна й той. - Като майка си ли ще изглеждаш някой ден? С венец от звезди и глас, който вдъхновява легиони от ангели?
- Да, Сами. За това съм предопределена.

Ангелчето посегна към коса си и свали панделката си, която беше все толкова бяла и лъскава като в първия ден на познанството им. Познаваше я до болка: беше я носил дълго в джоба си за кураж. Лукса я сложи в ръката му и стисна шепата му около нея. Сами кимна.

- Също както роклята и косата ми, тя е част от мен – каза ангелчето. – Пази я.
- Като зеницата на очите си – обеща й той.
- Само още едно нещо. Става дума за приятелката ти Кейра. На нея можеш да имаш доверие. – Лукса замълча за миг. – Време е. Мама ме чака. - Тя взе отново мечока, отвори вратата и двамата излязоха навън хванати за ръка.

- Ще ми липсваш, Лу.
- И ти ще ми липсваш, Сами. Ще те помня вечно.
Моментът беше настъпил.
- Ще те видя ли някога отново?
- Може би. Възможно е. Всичко е възможно, ако имаш вяра.

Ангелчето му се усмихна широко. Самюел й се усмихна в отговор и вплетените им пръсти се разделиха. Майка й я пое в обятията си, а малката Лукса му махна за сбогом. Скиптърът отново се появи в дясната ръка на господството и двете изчезнаха в облак от ослепителна светлина.

Сами седна на прага на дома си, притисна панделката на ангелчето до новите си очи и заплака.

---------------

- Сами! Самюел!!
Сами се сепна, сякаш се събуди от дълбок сън. Осъзна, че вече е тъмно, а той все още стои сам на студа навън само по пуловер и джинси. Ръцете му и краката му бяха напълно вкочанени. Докосна лицето си; не го чувстваше, все едно беше чужда маска, а не неговото собствено.

- Сами!!
С усилие на волята той запълзя обратно към входната врата и я отвори на четири крака. Едва влезе вкъщи и се подпря на стената.
- Сами, Сами!

Майка му не просто влезе във всекидневната, тя танцуваше - въртеше се и подскачаше като малко момиченце. Изглеждаше поне с десет години по-млада.

- Погледни, Сами! – Мисти направи пирует. – Преди бях болна, но вече не съм! Само ме виж сега! Сънувах, че ангел господен слезе от небето и ме благослови. Какъв прекрасен сън беше!

Стиснал бялата панделка в ръка, Сами силно прегърна Мисти.
- Да, мамо, - усмихна се той, при все че в очите му блестяха сълзи. - Най-прекрасният сън от всички.

КРАЙ

-----------

Благодаря на всички за времето и за търпението и най-вече защото без читатели, тази приказка може би никога нямаше да излезе на бял свят. Искрено се надявам се, че ви е харесала.

За да превърна това в традиция, поне засега имам намерение да публикувам и неканоничен разказ, свързан с "Паднала от небето".

Очаквайте и следващата приказка с продължение - "Мечтата на Оног".